Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Познавам те добре, скъпи. Ще оставиш ли да го убият? — попита с мила усмивка тя. — Да го премахнат!
— Убийство едва ли е най-подходящата дума — усмихна се само с устни той. — Но ти положително ще се съгласиш, че този човек представлява голяма опасност за нас! Познава ни добре, знае имената ни… Когато го хванат й подложат на изтезания, ще изплюе всичко и семействата ни ще бъдат изтребени! Такава е волята на Аллаха, той сам направи своя избор! Селади и без това беше издал заповед за ликвидирането му, но аз се възпротивих, понеже си мислех, че ще ни превози през границата…
— За да се превърне в разменна монета в Кувейт или Багдад, нали?
— Али получава заповеди от Селади, не от мен. Бедният Локхарт е обречен. Тъжно, но необходимо, съгласна си с това, нали?
— Не, скъпи. Съжалявам, но не съм съгласна. Ако някой посегне на живота му, горчиво ще съжалява. — Усмивката на Ануш беше все така мила и невинна. — Включително и ти, скъпи!
Лицето му почервеня. Зад гърба му офицерите изтикаха на открито хеликоптера и започнаха да го товарят.
— Не чу ли какво ти казах, Ануш? — снижи глас Валик. — Той е заплаха за нас! Той е чужденец, Яред, едва го търпи, а това, което ти казах, е вярно — оставим ли го жив, ще пострадат и моето, и твоето, семейство!
— А ти чу ли какво казах аз, скъпи съпруже? Прекрасно съзнавам размера на риска, но ако позволиш да го убият, ти също ще бъдеш убит!
— Не ставай смешна!
— Един ден ще заспиш и няма да се събудиш! Такава ще бъде волята на Аллаха! — Усмивката й беше все така мила, а гласът — тих и гальовен.
Валик се поколеба, после лицето му се стегна и той тръгна надолу по пътечката. Децата изскочиха от къщата и тя им нареди:
— Чакайте ме тук, милички, ей сега ще се върна.
Малката площадка за пикник на открито се крепеше на забитите във водата пилони. До нея имаше навес с летен бар. Няколко стъпала водеха към пристана за водни ски и моторници.
Локхарт стоеше на ръба с вдигнати ръце. Али беше насочил автомата в гърдите му. Заповедта на Селади беше ясна: „Отиваш на брега и чакаш. Ще те извикаме или ще пратим пилота. Ако се появи, убий го и веднага се връщай!“
Тази заповед не му харесваше. Едно беше да засипва с бомби и картечен огън позициите на бунтовниците от борда на бойния хеликоптер, друго — да стреля срещу беззащитен човек. Това си беше чисто убийство. С посивяло лице Али започна да обира луфта на спусъка. Заповедта си е заповед — трябваше да я изпълни.
— Съжалявам — прошепнаха устните му.
В същия миг Локхарт се люшна встрани и тялото му цопна във водата. Али автоматично проследи движението му и се прицели в гърба му, сигурен, че не може да пропусне от толкова близко разстояние.
— Стой!
Секундата колебание беше достатъчно дълга, за да чуе заповедта и с благодарност да й се подчини. До него тичешком се изправи Валик и двамата започнаха да оглеждат водата, тъмна и доста дълбока, въпреки близостта на брега. Локхарт го нямаше никъде.
— Може би се е скрил под кея или лодката — промърмори Али, избърса потта от лицето си и благодари на Бога, че не си бе изцапал ръцете с кръвта на пилота.
— Сигурно — кимна. Валик, също изпотен, но не толкова от топлина, колкото от страх. Никога преди не беше виждал подобно изражение върху лицето на жена си, никога не беше виждал усмивката, с която му обеща смърт по време на сън. „Наследство от дивите й прадеди“ — помисли си той. Тя беше каджарка, а каджарите бяха известни с жестоките си борби за трона. Игри, в които не се спираха пред нищо — убийство на съперника, ликвидиране дори на цялото му семейство. Валик се огледа и я видя изправена в началото на пътечката.
— Дай ми оръжието си — обърна се той към Али. Пое автомата, постави го с треперещи ръце на дъските на кейчето и извика:
— Локхарт, оставям ти оръжие. Всичко беше грешка… капитанът допусна глупава грешка…
— Но, генерале…
— Отивай горе при хеликоптера! — нареди му високо Валик. — Онзи глупак Селади не би трябвало да издава такава тъпа заповед! Веднага тръгваме за Кувейт. Иди да включиш двигателите, Али!
Али забърза нагоре, хвърли любопитен поглед на Ануш и изчезна. Тя бавно се спусна към брега.
— Видя ли? — попита я Валик. — Да.
Двамата останаха в очакване, напълно неподвижни. Водата беше тиха, нищо не нарушаваше спокойната й повърхност.
— Дано се е скрил някъде — промълви Ануш. В гърдите й се надигна огромна празнота. — Радвам се, че не си изцапа ръцете с кръвта му — добави тя, решена да заглади отношенията им. — Селади е чудовище!