Отсенки от себе си

Произнасяше думите някак отсечено и съкратено, сякаш не довършваше звуците.

— Да ме отровиш ли се опитваш? — повтори Уейн, стиснал челюсти, сякаш бе напълнил уста с камъчета и се мъчеше да ги сдъвче.

Определено се долавяха нотки като на северняшки акцент. Отвори очи и подаде уискито на мъжа, който го помириса, след което отпи мъничко. После — доста повече. И още веднъж.

— И така — попита мъжът, — ти идиот ли си? Имам син, който е идиот. Буквално — в смисъл, така си е роден. Е, ти ми изглеждаш вред.

— Е, ти ми изглеждаш в ред — отекна Уейн и се изправи.

Протегна ръка към старата памучна шапка на мъжа, после посочи към бутилчицата.

— Бартер ли искаш? — попита мъжът. — Ама ти наистина си идиот.

Уейн взе шапката и я нахлупи.

— Би ли казал още една дума със звука „а“ в нея?

— А?!

— Направо разкошно — заяви Уейн.

После скочи от стълбището на улицата, сви дългото си палто и го прибра в едно ъгълче — заедно с фехтоваческите бастунчета, за съжаление. Но задържа дървения си бокс с шиповете.

Облеклото, което носеше под палтото, беше от типа, който се носеше в Дивите земи, и не се различаваше особено от привичното за този квартал. Риза с копчета, панталони с тиранти. Нави ръкавите си над лактите, докато вървеше. Дрехите бяха протрити, с кръпки тук-таме. Не би ги продал за всички богатства на света. Отнело му бе години, докато им придаде такъв вид, какъвто искаше. Износени дрехи. Дрехи, в които някой е живял.

Не се доверявайте лесно на мъж, облечен безупречно. Новите, чисти дрехи не бяха нещо, което се задържаше задълго около хората, които си изкарваха парите с честен труд.

Уакс и Мараси бяха спрели малко по-нататък и разговаряха с група възрастни жени със забрадки и вързопи в ръце. Уейн почти чуваше думите.

— Не знаем нищо.

— Претича оттук едва преди минута-две — настояваше Уакс. — Трябва да сте…

— Нищо не знаем. Нищо не сме видели.

Уейн се приближи нехайно към група мъже, които бяха приседнали под мръсен брезентов навес и ядяха потъмнели, натъртени плодове.

— Кои са онея, новите? — попита Уейн с акцента, който току-що бе усвоил от стареца, и седна до тях.

И за миг не се усъмниха в него. В бедняшките райони като този беше пълно с хора — прекалено много, за да успееш да запомниш всички, — но лесно се познаваше кой се вписва и кой — не. А Уейн се вписваше.

— Някакви куки, сто процента — обади се един от мъжете.

Главата му наподобяваше обърната чиния за супа — плешива и прекалено плоска в горната си част.

— Търсят някого — допълни друг, чийто нос бе така остър, че сигурно можеше да изореш поле с него. — Куките се вясват тука, само като търсят да арестуват някого. Никога не им е пукало за нас и никога няма да им пука.

— Ако им пукаше — каза плешивият, — щяха да направят нещо срещу всички онея фабрики и заводи, дето ни тровят с пушек. Не бива да живеем в пепелта. Сам Хармония го е твърдял.

Уейн кимна. Добре казано. Стените на сградите тук наистина бяха покрити с плътен слой пепел. Грижа ли ги беше за това останалите хора от града? Не. Нали на тях не им се налагаше да живеят наблизо. Не пропусна да забележи втренчените погледи, които съпровождаха Уакс и Мараси — зяпаха ги както хората, които ги подминаваха по улицата, така и хората, които ги зърваха от прозорците си и бързаха да ги затворят.