Светът на мъглите
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. Ликова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на мъглите». Краткое содержание книги:
Светът на мъглите е пристанище за хора извън закона, за престъпници и неудачници. От атаките на Империята планетата се пази със щит, изграден от могъщата сила на есперите, които са намерили тук нов подслон — неукротими и необуздани, но поне свободни.
— Студено ти е — рязко прошепна тя. — Казах ти да се загърнеш с дебелото наметало.
— Не обичам наметалата. Те са необходими, само когато се сражаваш.
— Топлят, когато ти е студено. Ето. — тя свали собственото си наметало и загърна с него раменете на мъжа си, като не обръщаше внимание на протестите му. — Не спори с мен, Майкъл. На мен не ми е студено като на теб. Свикнала съм и на значително по-ниски температури.
— Ти и тренинга ти на изследовател — промърмори Ган и се загърна с наметалото, като си играеше с катарамата. — И дяволът не може да стори и половината от нещата, които изискваш.
— Носи го — произнесе твърдо Топаз, ала очите й бяха изпълнени с обич. Тя бе прекарала като изследовател много години, платен убиец в службите на Империята. Бе преуспяваща в работата си, докато не срещна наемния воин Майкъл Ган. Той я научи отново да се чувства човек. Не след дълго и двамата бяха обявени извън Закона и пристигнаха като мнозина преди тях в Света на мъглите — размирническата планета. Сега Топаз и Ган бяха сержанти в градската стража, пазители на закона и реда, факт, който никога не пропускаше да погъделичка приятно острото чувство за хумор на Ган.
Топаз все още беше запазила титлата си изследовател. И тя не знаеше защо.
— Виждал ли си някога Дяволско куче отблизо? — попита Ган.
Топаз поклати глава.
— Виждал си, нали?
— Да. Извършвахме нападение край Хардкасъл Рок по това време. Мястото гъмжеше от грозните чудовища. Мародерстващите кучета бяха убили всички мъже, жени и деца в града, далеч повече, отколкото са възнамерявали да изядат. Те убиваха просто заради удоволствието да се убива. Повечето от написаното за тях е безсмислен брътвеж. Най-голямото, което съм виждал, бе едва десет стъпки високо. А и не са отровни. Нямат нужда да бъдат. Препускат на четирите си лапи, покрити са с настръхнала козина, а главите им са дълги като на вълци, но това е всичко, което имат общо с кучетата. Винаги са гладни и се движат толкоз стремително, че приличат на неясни петна. Козината им е бяла, а сърцата — черни. Изпитват удоволствие да убиват и измъчват жертвите си.
— Биха се чувствали съвсем у дома си в Пристанището на мъглите — подметна Топаз и Ган избухна в смях. Той обичаше черното чувство за хумор у жена си, най-вече защото се срещаше толкова рядко.
Ненадейно Топаз стана извънредно спокойна, а Ган застина до нея. Чертите на лицето й се изопнаха, а очите й се превърнаха в очи на ловец.
— Какво има? — тихо запита Ган.
— Има нещо ей-там — глухо, едва чуто промълви Топаз. — Нещо се прокрадва дълбоко в мъглата.
— Тук, в квартала, около нас? — Ган се огледа наоколо, ала можа да забележи само мърдащите сенки на най-близките стражи. — Куче ли е?
— Не мисля. Чувствам, че е по-скоро човек. В четири часа при това, бих добавила.
Ган се озърна към указаната посока. Виждаше само виещи се мъгли, ала кожата на темето му настръхна и в него се пробудиха всички заспали стари войнишки инстинкти. Изведнъж чувството, че го наблюдават и разучават, го завладя тъй силно, че се учуди как ли е могло да му липсва тъй дълго. Ако предположим, разбира се, че този среднощен сблъсък с крадеца не го бе превърнал внезапно в параноик. Ган подсвирна тихо и трима стражи се появиха от мъглата пред тях.
— Нещо нередно? — попита той стражите небрежно, ала ръцете му се задвижиха суеверно във войнишките сигнали, на които той и Топаз бяха обучили хората си старателно. Гласът му проскриптя както обикновено, докато ръцете му говореха: „Наблюдавани сме. Един човек. Четири часа. Намерете го.“
— Не сме забелязали нищо, сержант — заяви старшият от стражите с леко кимване на глава.
— Добре — промърмори Ган. — Бъдете нащрек и продължавайте да наблюдавате.
Силуетите на стражите се шмугнаха в мъглата и се стопиха. Топаз хвърли поглед към Ган.
— Мислиш ли, че ще го намерят?
— Съмнявам се — призна й Ган. — Който и да се намира наоколо, трябва да е дяволски хитър, че да се промъкне, без да сме го заловили по-рано. Но кой, по дяволите, може да се интересува от нас?
— Агенти на Империята?
Ган бавно поклати глава.
— Винаги е имало имперски агенти в Пристанището на мъглите, но ние не представляваме такава важност за тях, та да се впускат да ни преследват.
Топаз спря замислен поглед върху Ган.
— Тогава защо трябва някой да ни наблюдава?
— Кучетата! Пазете се от кучетата!
При вика на стража Топаз и Ган извадиха разрушителите си и светкавично застанаха гърбом един към друг. Стражите изскочиха от местата си за прикритие и бързо се взряха около себе си с оголени мечове и пики. Някъде в мъглата се разнесе пронизителен вик и гласът рязко секна. Кучетата се изсипаха с вой от белезникавия мрак.