Светът на призраците
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на призраците». Краткое содержание книги:
— Какво правиш тук, Капитане?
— Имам нужда от твоята помощ — сдържано отвърна Сайлънс.
Гарвана едва раздвижи устни в усмивка, сякаш през годините бе забравил как се прави това.
— Не съм и помислял, че ще изминеш целия този път само за да подновиш една стара дружба. Но знаех, че все някога ще дойдеш. Между нас остана нещо недовършено.
— То може да почака — възрази Сайлънс. — Знаеш ли какво се е случило в Тринадесета база?
— Знам, че преди време издигнаха силовия екран. Това е всичко.
— Установявал ли си контакти с персонала на базата?
Усмивката пак се появи, но не стигна до очите на Гарвана.
— Към мен командирът на базата провеждаше политиката „Стреляй, щом го видиш“. Нямаше защо да си прави труда. Не исках нищо от него. Но те се страхуваха от мен, от това, в което се превърнах. Поне тук бяха прави.
— В което си се превърнал? — повтори Сайлънс. — Как оцеля през тези години без припаси, без снабдяване?
— Не оцелях в точния смисъл на думата. От последната ни среща досега преживях какво ли не, Капитане. Не съм човекът, когото помниш.
Той отмести поглед за миг, като че се вслушваше в глас, достъпен само за него, кимна полека и пак се обърна към Сайлънс.
— Тук не можем да говорим. Нямаш приятели сред тези дървета и дори аз не мога да те опазя от цялата гора. Ела с мен. Домът ми не е далеч.
Той се обърна и тръгна, без дори да погледне дали Сайлънс го следва. Капитанът закрачи след него, скърцаше със зъби от чоплещата болка в ребрата. Раната не му изглеждаше особено тежка, но се налагаше скоро да направи нещо за нея, за да не отпадне от загуба на кръв. Позволи на униформата си да вкара в организма му ендорфини, колкото да заглушат болката, без да замъглят съзнанието му. Вървеше до Гарвана през златистобронзовата гора по пътека, която само очите на предателя можеха да забележат. Нищо не помръдваше в мъглата, но Сайлънс долавяше намусено очакване, усещаше дебнещи очи, макар и да не ги виждаше.
Изведнъж гъсталакът свърши и пред погледа му изникна голям хълм от метал, обрасъл с тръни. Металът бе белязан и очукан, тук-там тръните бяха проникнали през външния корпус, но Сайлънс успя да различи очертанията на бойна кола. Предполагаше, че доста от тях са пръснати из гората, където бяха изпопадали, свалени от психобурите на Ашраите. Сайлънс като че помнеше това открито място — едно от малкото бойни полета, където бяха двамата с Гарвана.
Лазерите пламтяха в нощта, ударните гранати разцъфваха в мрака като алени цветя. Проблясваха лъчите на разрушители, гръмко бръмчаха включените силови щитове. Ашраите връхлитаха на безкрайни вълни — огромни, грозни тела, които се движеха с учудваща ловкост и грация. От техните психобури въздухът наоколо припукваше и пращеше, те променяха вероятностите и разкъсваха психозащитата, която есперите на Империята простираха над наземните войски. Нокти и зъби се сблъскваха с мечове и щитове, кръвта се лееше на потоци по разкъртената земя. Бойните коли тромаво цепеха мрака между дърветата, лъчите на разрушители се забиваха в пръстта под ниско прелитащите изтребители. Науката се биеше с дивата ярост, битката клонеше ту към едната, ту към другата страна, но никой не успяваше да надделее задълго.
Сайлънс изведнъж потрепери и се отърси от спомена, толкова жив във въображението му, че почти чуваше бойните викове и писъците на умиращите. Ашраите бяха храбър и хитроумен враг, но нямаха никакъв шанс срещу Империята. Щом Сайлънс разбра, че не може да настъпи към позициите им, нито да удържи своите, той просто изтегли хората си и повика звездните кръстосвачи да изгорят цялата проклета планета от полюс до полюс. Милиони загинаха, всичко живо бе изтребено и не останаха дори трупове. Ако не друго, Империята поне се престараваше. Сайлънс победи и това му струваше всичко на всичко неговата чест и един приятел. Имаше дни, когато вярваше, че без тях ще умре, но и те отминаха. Кой ли умира от разбито сърце?
Щом всичко свърши, Империята не знаеше какво да прави с него. От една страна, той бе изтървал положението и се наложи да бъде спасяван с всепланетно изгаряне, но, от друга, реши проблема с Ансилай изцяло. И завинаги. Затова пред хората му се усмихваха, стискаха му ръката и го тупаха по рамото, а в досието му записаха, че няма да го повишават. Можеше да запази своето Капитанство, но никога не биваше да се надява на нещо повече. Сайлънс се отнесе към това с пълно безразличие. На Ансилай загуби всякакви амбиции.