Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Ами да, защо ли не се сетих! — избухна Сюзън. — Ето ви го и гномчето Албърт! Каква приятна компания! Но ако дойде и истинският Дядо Прас, май няма да има място за него!
— ТОЙ НЯМА ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ НАС — увери я Смърт.
Възглавницата полегна мудно на килима.
— А защо? И двете деца му писаха. Има си правила, между другото.
— ДА, ИМА ПРАВИЛА. СЪСТАВИХ СИ СПИСЪК. НИТО ЕДНО НЕ ПРОПУСНАХ.
Албърт смъкна зелената шапчица от главата си и изтръска саждите.
— Вярно е, дори провери два пъти да не е забравил нещо. Тук намира ли се нещо за пиене?
— Добре де, защо се появи? — нахвърли се пак Сюзън срещу Смърт. — Ако си дошъл по работа, тази премяна издава невероятно лош вкус…
— ДЯДО ПРАС Е… ВЪЗПРЕПЯТСТВАН.
— Точно на Прасоколеда ли?!
— ДА.
— Какво стана?
— ТОЙ Е… ХМ, НЕКА ПОМИСЛЯ МАЛКО… НЯМА СЪОТВЕТСТВАЩА ЧОВЕШКА ДУМА, ТАКА ЧЕ… ЩЕ СЕ ЗАДОВОЛИМ С „МЪРТЪВ“. ДА. ТОЙ Е МЪРТЪВ.
Сюзън никога не бе окачала дълъг чорап пред камината. Не защото нейните родители не вярваха в Дядо Прас. Или във феята на зъбчетата. Нямаше нужда. Знаеха, че той и подобните нему съществуват, обаче им се искаше да не е така.
Тя си получаваше подаръците при всеки подходящ повод, само че и с грижливо надписана картичка от кого са. А с падналите млечни зъби припечелваше по цял долар на парче от баща си, платени без никакви пазарлъци.9 Но всичко беше съвсем разсъдливо и практично.
Вече съзнаваше, че са се опитвали да я предпазят. Като малка не подозираше, че баща й е бил чирак при Смърт, а майка й — негова осиновена дъщеря. Имаше смътни спомени, че няколко пъти я водеха на гости при забавно, макар и костеливо същество. После посещенията бяха прекратени. Като по-голяма го срещна отново. Опитваше се да бъде обективна — и той си имаше добрите страни. Питаше се защо родителите й са проявили такова бездушие спрямо него…
Сега знаеше, че са искали да предотвратят неизбежното. Наследствеността не се състои само от мънички, неописуемо сложни спиралки в клетките.
Ако наистина бързаше, Сюзън можеше да мине през стена. И беше способна да си служи с глас, който вместо думи изричаше окончателно предопределение, проникваше направо в мозъците на хората и ги правеше стъписващо сговорчиви. А косата й…
Е, това започна напоследък. Отначало беше неподатлива дори на просто сресване, но към седемнадесетата й година момичето откри, че прическата й си има собствени приумици.
Което пък отпъди от нея неколцина младежи. Ако пред очите ти косата на младата дама започне да се фризира самичка, нежните ти чувства повяхват и без намесата на разума.
Поне се насърчаваше, че отскоро постигна похвален напредък. Случваше се дни наред да се чувства само нормален човек.
Все така се объркват нещата, нали? Навлизаш в живота, гониш успеха със собствени сили, но рано или късно се пръква отнякъде стар смахнат роднина и ти съсипва плановете.
С пъшкане и ругатни гномът се измъкна от поредната водосточна тръба, намести решително шапката си и нарами чувала.
— Ей тая си я биваше! — изсумтя доволен. — Колко седмици ще ги мъчи!
Извади смачкано листче от джоба си и се вторачи късогледо в него. Чак тогава вдигна глава и зърна застаряващия мъж, който спокойно вършеше нещо до съседната къща. Всъщност стоеше пред един прозорец и съсредоточено рисуваше по стъклото. Гномът се примъкна любопитно и огледа критично творението.
— Ама защо само папрати? — попита нелюбезно — Хубавички са, няма спор, но като е все същото навсякъде…
Мъжът отдели четката от стъклото и се обърна.
— Аз пък харесвам папратите — изрече студено Джек Скрежко.
— Да де, ама хората очакват да видят и хлапета с големи печални очи, котенца, подаващи се от ботуш, симпатични кученца и тям подобни…
— Аз рисувам папрати.
— Или големи вази със слънчогледи, прелестни крайморски пейзажи…
— …и папрати.
— Ясно, ама какво ще правиш, ако някой важен главен жрец пожелае да му изрисуваш храма с богове и ангелчета?
— Ще има колкото му душа иска богове и ангелчета, стига да…
— …приличат на папрати, нали?
— Не ми харесва намекът ти, че съм се вманиачил на тема папрати! — сопна се Джек Скрежко. — Мога да рисувам и много приятни за окото абстрактни десени.
— И как изглеждат?
— Е… предубеденият зрител би могъл да ги сбърка и с папрати. — Скрежко сви вежди. — А ти кой си? — Гномът отстъпи една крачка. — Явно не си феята на зъбчетата. Те са много мили момичета и май стават все повече напоследък.
— О, не се занимавам със зъби.
— А с какво?
Гномът му обясни.
— Сериозно?! — изненада се Джек. — Защо ли съм се заблуждавал до днес, че си израстват сами?
9
Малко след като навърши осем години, Сюзън откри в една зарязана мансарда колекция от животински черепи — реликва от хобито на някой херцог. По онова време баща й беше излишно зает с държавните дела и тя успя да събере двадесет и седем долара, преди да я разобличат. По-късно си признаваше, че с кътника от хипопотам допусна непростима грешка.