Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Гауейн и Туайла — имена, дадени им може би като любопитна проява на родителска обич — вече си бяха легнали, когато тя влезе. На определена възраст неизбежно минаваш през убеждението, че ако заспиш по-рано, утрешният ден настъпва по-бързо.
Отиде да разтреби занималнята и да я подготви за сутрешните уроци. Някой почука по перваза на прозореца. Сюзън не различи нищо в мрака навън и отвори.
— Кой е?
Някакъв силует заподскача по заледените клони на черешата.
— Ако кажа „чурулик-чурулик“, ще ми повярваш ли?
— Пак ли ти?!
— Слушай, дядо ти…
— Изчезвай!!!
Тя затвори с трясък и дръпна завесата. За по-сигурно обърна гръб на прозореца и се съсредоточи в огледа на стаята. Олекваше й, ако мислеше за… нормални неща.
Ноктите й отбиваха забързан ритъм по една кутия за моливи. След миг вратата се отвори и се появи разрешената Туайла.
— Сюзън, още едно чудовище под леглото ми… — Почукването спря. — Чувам го как мърда отдолу…
— Добре, Туайла, ей сега идвам.
Детето кимна и се върна в стаята си. Скочи в леглото отдалеч. Издрънча метал, когато Сюзън издърпа ръжена от бронзовата му поставка до машата и лопатката. Тя поклати глава. Зависи какво смяташ за нормално…
Наведе се уж да завие по-добре Туайла. Едната й ръка се стрелна под леглото. Докопа гъста козина и дръпна с все сила.
Караконджолът излетя като тапа и преди да се опомни, беше сплескан с лице в стената и едната му ръка извита зад гърба. Успя все пак да се обърне и срещна яростния поглед на Сюзън.
А Гауейн подскачаше на леглото си.
— Уплаши го с Гласа! Уплаши го с Гласа!
— Не, не искам Гласа! — измънка караконджолът.
— Прасни го по главата с ръжена!
— Не искам ръжена!
— О, ти си бил, значи… — изръмжа Сюзън. — Досадникът от следобеда.
— Защо не го треснеш с ръжена? — разочароване попита момчето.
— Не, не с ръжена! — изскимтя неприятната твар.
— Отскоро ли си в града? — прошепна Сюзън.
— Да! — Челото му се набръчка. — А защо ме виждаш?
— Чуй ме — това е дружеско предупреждение. Милостива съм, защото е Прасоколеда.
Караконджолът се опита да помръдне.
— На това ли му викаш дружеско?
— О, искаш да опитаме иначе, така ли?
Тя затегна хватката.
— Не, не, дружеското ми харесва!
— Този дом е недосегаем, ясно?
— Ама ти да не си вещица или нещо подобно? — изпъшка Караконджолът.
— Нещо подобно. А ти повече няма да се навърташ тук, разбра ли? Иначе следващия път ще опиташ одеялото.
— Не!
— Цялото е на пухкави зайчета…
— Ужас!
— Тогава да те няма.
Караконджолът се завтече към вратата.
— Не е правилно — мърмореше си на бегом. — Не можеш да ни виждаш, ако не си мъртва или вещица… Не е честно!
— Опитай в номер деветнадесет, малко по-нататък — омекна Сюзън. — Там гувернантката изобщо не вярва в караконджоли.
— Наистина ли? — обнадежди се чудовището.
— Затова пък вярва в алгебрата.
— Ау, колко приятно!
Караконджолът се ухили до ушите и още малко нагоре. Най-невероятните лудории вършеше в домовете, където никой от възрастните не признаваше съществуването му.
— Ами да си тръгвам… — заотстьпва заднешком. — Ъ-ъ… Весела Прасоколеда!
— Кой знае каква ще бъде — вдигна рамене Сюзън.
— С тоя не беше забавно — оплака се Гауейн изпод завивките. — Предишния го срита между краката…
— Заспивайте — лаконично ги посъветва гувернантката.
Туайла се обади сговорчиво:
— И Верити казва, че ако заспим по-раничко, Дядо Прас ще ни навести навреме.
— Уви, може и да е права.
Не я разбраха, пък и не знаеше защо го каза. Опитът обаче я подтикваше да се доверява на усета си. А точно този усет мразеше най-много от всичко. Съсипваше й живота. За съжаление беше вроден.
Затвори вратата тихичко и се върна в занималнята. Нещо се бе променило. Вторачи се в празнично украсеното дръвче в саксия — цялото омотано с гирлянди, а отгоре имаше малка фея, направена от…
Скръсти ръце, вдигна очи към тавана и въздъхна пресилено.
— Ето те и теб…
— ПИСУК?
— Аха, за теб говоря. Приличаш на плашило, както си забол и звездичка на върха на косата.
Смърт на мишките провеси глава.
— ПИСУК.
— Никого не можеш да заблудиш. И къде дяна кукличката?
— Пъхна я под възглавничките на едно кресло — долетя обяснение от отсрещния шкаф. Чу се щракане и гарванът добави с недоумение: — Ама тези очи защо са толкова твърди?