Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg]

— Страх ме е от Зимата — каза тя едва доловимо.

— Всички ни е страх — отвърна й той. — Каква ли ще бъде?… Досега сме виждали единствено слънчевата светлина.

Още никой от познатите й не бе успял да разчупи неустрашимата и волна самотност на духа й. Тя нямаше връстници, а и по собствено желание бе все самичка, независима, непривързана към никого. Но сега, когато светът посивяваше и бъдещето не обещаваше нищо друго освен смърт, сега, когато за първи път я обземаше страх, изведнъж се бе появил той — тъмна сянка близо до скалистата кула над морето, а гласът му бе заговорил в кръвта й.

— Защо никога не ме гледаш в очите? — попита я той.

— Ще те погледна, ако поискаш — но не го стори, въпреки че усещаше върху себе си странния му, тъмен поглед. Най-накрая протегна ръка и той я взе.

— Очите ти са златисти. Искам… Искам… Но ако само знаеха, че сме заедно, дори сега…

— Твоите ли?

— Твоите. Моите това въобще не ги интересува.

— А моите не е необходимо да разберат.

И двамата говореха почти шепнешком, но настойчиво, без да се изчакват.

— Ролери, след две нощи заминавам на север.

— Зная…

— Когато се върна…

— Ами ако не се върнеш! — извика момичето, обхванато от ужас, че Есента наближава края си и вещае студ и смърт.

Той я държеше в прегръдките си и я успокояваше, че ще се върне. Докато й говореше, тя усещаше как сърцето му бие заедно с нейното.

— Искам да съм с теб — повтаряха и двамата едновременно.

Наоколо бе тъмно. Те се изправиха и бавно потънаха в сивкавия мрак. Тя тръгна с него, към неговия град.

— Къде ли можем да отидем? — засмя се той горчиво. — Това не е като любовта през Лятото… Отвъд хребета има ловен заслон… В Тевар ще забележат, че те няма.

— Няма — прошепна тя.