Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg]

— Как съм се озовал у дома? — изтръгна се най-сетне от премазаните му устни едва разбираемият въпрос и тя го прекъсна с ръка.

— Как си се озовал тук ли… това ли попита? Тя те доведе. Момичето от вирсите. Стъкмила нещо като носилка от клони и кожените си дрехи, изтъркаляла те отгоре и те влачила през целия път от хребета до Земната порта. През нощта. В снега. Останала само по панталони… трябвало да разкъса ризата си, за да те превърже. Тези вирси са по-издръжливи от кожените си одежди. Каза, че на снега се дърпало по-леко… Вече няма сняг. Всичко това се случи по̀ миналата нощ. В крайна сметка доста добре си почина.

Сипа му чаша вода от каната на близкия поднос и му помогна да я изпие. Надвесеното й лице изглеждаше много старо, с изострени от възрастта черти. Недоумяваща тя продължи на езика на мисълта: „Как можа да направиш това? Ти винаги си бил горд човек, Джакоб!“

Той й отвърна по същия безсловесен начин. Преведено с думи, това означаваше: „Не мога без нея.“

Старицата се отдръпна ужасена от страстта му и като че ли в самозащита каза на глас:

— Едва ли можеше да избереш по-неподходящо време за тази връзка, за тази любовна история! Когато всички разчитахме на теб…

Той повтори думите си, тъй като това бе самата истина и нямаше какво друго да й казва. „Но тъй като няма да се ожениш за нея — обърна се тя сурово към него, — по-добре се научи да живееш без нея.“

„Невъзможно“, бе единственият му отговор.

Ала се отпусна за миг на петите си. После отново разкри мислите си, които вече преливаха от дълбоко огорчение: „Ами твоя воля, и бездруго няма никакво значение. На този етап както и да постъпиш, каквото и да направи който и да е от нас поотделно или всички заедно, все ще е неправилно. Изглежда, не сме в състояние да сторим това, което трябва, което ще ни донесе щастие. Можем само да продължаваме да се самоубиваме малко по малко, един по един, докато изчезнем всички, докато изчезне Алтера, докато измрат всички изгнаници…“

— Ала — прекъсна я той на глас, потресен от отчаянието й, — мъжете… тръгнаха ли…?

— Кои мъже? Нашата войска ли? — изрече тя със сарказъм думите. — Дали са тръгнали вчера на север… без теб?

— Пилотсон…

— Ако Пилотсон въобще ги бе повел нанякъде, то това щеше да е срещу Тевар. Да отмъсти за теб. Вчера беше побеснял от ярост.

— А те…

— Вирсите ли? Не, естествено, че не тръгнаха. Когато се разбра, че щерката на Уолд кръшка, за да спи в гората с един от пришълците, то поддръжниците му малко се поизложиха и злепоставиха… ясно ти е защо, нали? Разбира се, всичко изглежда по-ясно след станалото, но винаги съм си мислила…

— За бога. Ала.

— Е, добре де. Никой не е тръгвал на север. Седим си тук и чакаме да пристигнат гаалите, когато им е угодно.

Джакоб Агат лежеше съвсем неподвижно и се мъчеше да не пропадне отново с главата надолу в празнотата. Там се намираше пустотата, действителната бездна на собствената му гордост, измамната самонадеяност, откъдето произлизаха всичките му постъпки, заблудата. Затънеше ли той — нищо. Но какво щеше да стане с народа му, когото той бе предал?