Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg]

Междувременно в Оръжейната Хуру Пилотсон проверяваше отново запасите за похода и неочаквано избухна, като даде воля на безпокойството, което му бе тежало цял ден:

— Какво, по дяволите, си е наумил Агат?

— Доста закъснява — съгласи се един от оръжейниците. — Да не би пак да е в Тевар?

— Скрепява отношенията с бледоликите — засмя се невесело Пилотсон и отново смръщи вежди. — Достатъчно, хайде сега да видим какво е положението със зимните връхни облекла.

По същото време Сейко Есмит, уединила се в стая, облицована с подобно на слонова кост дърво, се разтърси от безмълвни ридания, закърши ръце и се замъчи да не му предаде мислите си, да не се обърне към него, дори името му да не прошепне на висок глас: „Джакоб!“

А в този миг на Ролери й притъмпя пред очите. Просто се сви и застина на мястото си.

Намираше се в ловния заслон. Беше решила, че снощното й отсъствие и късно завръщане са останали незабелязани във всеобщата неразбория по преместването от шатрите към бърлогоподобните родови домове на града. Но днес бе различно — порядъкът бе възстановен и щяха да видят, че я няма. Затова тръгна посред бял ден, както често правеше, с надеждата, че никой няма да й обърне особено внимание. Стигна по обиколни пътеки до заслона и там се сгуши в кожените си дрехи и зачака да падне мрак и той да се появи. Пред погледа й отново запрелитаха снежинки, приспа й се — гледаше ги и в просъница се питаше какво ще прави утре. Защото него няма да го има. И всички в рода й ще знаят, че не се е прибирала цяла нощ. Но това се отнасяше за утрешния ден. Какво я беше грижа за утрешния ден. А сега да мисли за довечера, довечера… унасяше се тя, но изведнъж нещо я изтръгна от унеса, изличи паметта й и я потопи в мрак.

Тя рязко се надигна и запали с кремък и прахан плетения фенер, който бе донесла със себе си. Спусна се по склона, откри пътеката на оскъдната светлина и след кратко колебание пое на запад. Спря се само за миг и прошепна: „Алтера…“ Но гората оставаше безмълвна в нощта. После продължи напред, докато се натъкна на проснатото му тяло.

Снегът се беше усилил и струеше на тънки ивици пред мъждукащия фенер. Вместо да се топи, той вече се задържаше на земята и посипваше с бял прах раздраната наметка на Джакоб и дори косите му. Ролери най-напред го докосна по ръката и по студенината й разбра, че е мъртъв. Седна до него на мократа, заснежена кал и сложи главата му на скута си.

Внезапно той помръдна и леко изстена. Ролери тутакси дойде на себе си. Ръката й, която, кой знае защо, се опитваше да махне пухкавия сняг от косите и яката му, изведнъж се вцепени и тя застина за миг. После внимателно го обърна да легне по гръб на земята, изправи се, опита се машинално да изтрие лепкавата кръв от дланта си и на светлината на фенера затърси нещо встрани от пътеката. Намери каквото й трябваше и се залови за работа.