![Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Хейнски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg]». Краткое содержание книги:
— Ще говоря аз — каза той най-после с все още дълбок и силен глас, който сякаш за миг бе потиснал дрезгавината на старостта. — Ще говоря аз, а вие слушате! Нагоре по крайбрежния път ще тръгнат бързоходците и ще вървят, докато пресрещнат Южното нашествие. А зад тях, на два дни път зад тях, но не извън границите на нашата област, ще се движат воините — всички мъже, родени от средата на Пролетта до времето на Лятната оран. Ако гаалите идват с многобройна войска, нашите ще ги изтикат на изток от планините; ако не идват, ще се върнат обратно в Тевар.
Умаксуман се засмя високо и каза:
— Старейшино, никой не може да ни води освен тебе!
Уолд изръмжа, уригна се, успокои се и му отвърна мрачно:
— Обаче ти ще застанеш начело на воините.
Тук и Агат прекъсна мълчанието си и с тих глас рече:
— Моите хора могат да изпратят триста и петдесет души. Ще се придвижим нагоре по стария крайморски път и ще се срещнем с хората ви на границата на Аскатевар.
После стана и протегна ръка. Сърдит, че се остави да го въвлекат в едно такова решение, и все още под влиянието на противоречивите си чувства, Уолд не му обърна внимание, но Умаксуман светкавично скочи на крака и пое подадената ръка. Двамата застинаха за миг в това положение на светлината на огъня, все едно, че бяха вестители на деня и нощта. Агат — тъмнокож, потаен, мрачен, Умаксуман — светлокож, светлоок, лъчезарен.
Решението бе взето и Уолд знаеше, че ще може да го наложи и на останалите старейшини. Знаеше и още, че това е последното решение в живота му. Можеше да ги изпрати на война, но този, който щеше да се завърне начело на воините и да оглави народа на Аскатевар, бе Умаксуман. Чрез действията си Уолд се оттегляше от първенството. Младият вожд ще е Умаксуман. Той ще затваря кръга на Каменния сбор, той ще предвожда ловците през Зимата, Пролетните набези, безкрайните странствания през дългите Летни дни. Неговата Година едва-що започваше…
— Вървете си — отпрати ги той с дрезгав глас. — Свикайте Каменния сбор за утре. Кажете на шамана да отдели една хана, ама по-тлъстичка и с повече кръв.
С Агат повече не желаеше да разговаря. Те си тръгнаха, всичките високи млади мъже си тръгнаха. А Уолд остана скован и свит до огъня, с поглед, вперен в жълтите пламъци — все едно, че бяха сърцевината на едно изчезнало сияние или пък безвъзвратно изгубената топлина на Лятото.
Глава пета
Здрач в гората
Пришълецът излезе от шатрата на Умаксуман и се спря за миг да продължи разговора си с младия вожд. Двамата гледаха на север и присвиваха очи срещу хапещия сив вятър. Агат размахваше протегнатата си ръка, сякаш говореше за планините. Отделни думи долетяха и до Ролери, която ги наблюдаваше от пътя към градските порти. Гласът му я накара да потръпне, през вените й преминаха смътен страх и мрак и й припомниха как същият този глас изпълваше съзнанието й, плътта й, как я зовеше към себе си.
След това в спомените й като изкривено ехо изплува нетърпящата възражение, пареща като плесница заповед, с която я пропъди от себе си на горската пътека.
Изведнъж тя остави на земята кошниците, които носеше. Днес се местеха от червените шатри на скитническото й детство в лабиринта от островърхи покриви и подземни зали, тунели и коридори на Зимния град и всичките й братовчедки, лели и племенници се суетяха, пискаха и тичаха напред-назад по пътеките, влизаха и излизаха през шатрите и градските порти, натоварени с кожи, сандъци и най-различни неща. Без да поглежда към кошниците, тя тръгна към гората.
— Ролери! Рооолери! — разнесоха се след нея пронизителни гласове, които вечно я преследваха, изпълнени с обвинения. Устремена напред, тя не се обърна ни за миг и дори се затича, като навлезе в гората. Забави ход едва когато гласовете потънаха в изпълнената с ридания и стенания тишина на обрулените дървета и нищо повече не й напомняше за лагера на близките й, освен едва доловимият, горчив мирис на дим от горящи дърва, довяван от вятъра.
Огромни срутени стволове запречваха от време на време пътеката и тя трябваше да се катери по тях или пък да пълзи отдолу, а твърдите мъртви клони късаха дрехите й, дърпаха качулката й. В тази вихрушка горите съвсем не бяха безопасно място — дори в момента някъде от висините на хребета долетя тътен от сгромолясващо се дърво, неиздържало на порива. Но това не я интересуваше. Искаше й се да стъпи отново на сивите пясъци, да застане неподвижно, ама съвсем неподвижно и да гледа как пенестата, десет метрова водна стена пада върху нея… Изведнъж тя спря точно тъй внезапно, както бе и тръгнала и застина насред сумрачната пътека.