Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
В края на първата песен отново плачех.
Този път от смях.
Едва по-късно си казах — боже мой! За пръв път. И нейната стая. Тя запя.
За мен!
Долу беше след пладне.
Стоях на озарената от слънце улица, зашеметен, долавях привкуса на виното, вглеждах се във втория етаж на сградата.
Чувах песента на раздялата; сбогуването между Бътърфлай и нейния млад лейтенант, целия в бяло, който тръгваше на далечен път.
Фани се появи, огромна, на вратата на своя балкон — гледаше надолу към мен, устата й като розова пъпка се усмихваше тъжно, младото момиче бе оковано в кръглото й като жътварска луна лице; а музиката зад нея говореше за нашето приятелство и за раздялата ни — засега.
Като я видях там, помислих си за Констанс Ратиган, заключена в мавританското й укрепление край морето. Прииска ми се да викна и да попитам по какво точно си приличат.
Но Фани само ми махна. Не ми оставаше друго, освен да помахам и аз.
Готов бях да поема към Венеция при хубаво време.
Дребни олисяващи човеко, който не приличаш на детектив — Елмо Кръмли, помислих си, идвам!
Но събрах смелост колкото да мина няколко пъти покрай полицейския участък във Венеция, усещайки се като пъзлив глупак.
Блъсках си ума да разбера този Кръмли вътре Красавицата ли е, или е Звяра.
Тази нерешителност ме караше да се гърча вън на тротоара, докато някой, който ми заприлича на Кръмли, надникна горе от една затворническа килия.
Побягнах.
При мисълта, че той ей сега ще раззине уста като хала да попари нежния прасковен мъх по моите бузи, сърцето ми се откъсна като презряла слива.
Божичко, помислих, кога най-сетне ще събера сили да застана пред него и да излея всички мрачни чудеса, дето се трупат като надгробен прахоляк в кутията ми за ръкописи? Кога?
Скоро.
През нощта се случи онова.
Малка гръмотевична буря се появи пред вратата на жилището ми към два сутринта.
Глупчо! — казах си, докато лежах и се ослушвах. Малка гръмотевична буря, така ли? И колко малка? Метър широка, два висока, всичко това на едно местенце. Дъждът се излива на изтривалката ти, без да капне никъде другаде и после, изведнъж, дим да го няма!
По дяволите!
Скочих, бързо отворих вратата.
Небето — безоблачно. Звездите ясни, ни влага ни мъгла. Да е валяло беше невъзможно.
А пред вратата ми имаше локвичка.
И отпечатъци от стъпки, дошли към мен, и други отпечатъци на боси стъпала, в обратната посока.
Стоях замаян десетина секунди, после избухнах.
— Ей, чакай, стой!
Някой беше стоял тук, вир-вода, около минута, искал е да почука, чудил се е дали съм буден, после се е запътил към морето.
Не, примигнах объркан. Не към морето. Морето ми оставаше отдясно, на запад.
Босите стъпала сочеха наляво, на изток. Поех след тях.
Тичах, сякаш можех да застигна миниатюрната буря.
Докато спрях до канала.
Където стъпките стигаха до ръба…
Исусе!
Вперих поглед в мазните води.
Видях на кое място някой се е измъкнал на брега и е тръгнал по среднощните улици към моя дом, а после е изтичал обратно, крачките бяха по-големи за да…
Да се гмурне вътре?
Боже, плува ли се в тая гадна вода?
Някой, на когото му е все едно, който не се бои от болести! Някой, който обича нощните появи и зловещите раздели заради ужаса, насладата или пък смъртната опасност, скрити в тях?
Прокрадваха се край канала, взирайки се в мрака, дебнех всяко движение по черната повърхност.
Приливът се оттегли и пак се върна, промъкваше се през една шлюза, която бе ръждясала отворена. Стадо тюленчета мина край мен, всъщност кафяви водорасли, влачени от водата.
— Там ли си още? — прошепнах. — За какво дойде? Защо тъкмо при мен?
Всмукнах въздух и го задържах.
Защото в една бетонна дупка, под малък циментен бункер, на отвъдната страна на един паянтов мост…
Като че ли съзрях да се надига кичур коса, а сетне омазнено чело. Очи се впериха в мен. Може да е била морска видра, куче или пък черна костенурка, заблудила се, изгубила се в канала.
Главата се задържа доста дълго, наполовина над водата.
И си припомних нещо, което бях чел като дете, пристрастено в романите за Африка. За крокодили, населяващи подводните пещери в бреговете на конгоанските реки. Влечугите се потапяли и никога не излизали над водата. Шмугвали се и се спотайвали вътре, в самия бряг, изчаквали някой невежа да преплува край тях. Тогава се измъквали от подводните леговища, за да се наядат.