Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— В клетката?
— Под водата, в канала.
— Налага се да пуснем и другата страна на „Тоска“.
Фани бе надигаща се лавина, прилив, насочен към грамофона, мощна сила, навиваща ръчката, божествен шепот, спускащ иглата върху другата страна на плочата.
Когато се разнесе музиката, тя се върна на стола си като призрачен кораб, величествен и бледен, притихнал и угрижен.
— Едната причина да го приемеш толкова навътре я зная — обади се тя. — Пег. Още учи в Мексико, нали?
— От два месеца е там. Сякаш са две години — отвърнах. — Божичко, страшно съм самотен.
— И уязвим — добави Фани. — Защо не й се обадиш?
— Божичко, Фани, нямам пари. А не искам да говоря за нейна сметка. Само се моля дано тя да се обади до ден-два.
— Горкото ми момче. Болно от любов.
— И от смърт. Най-ужасното е, Фани, че дори не знаех името на този човек! Срамно, нали?
Втората страна на „Тоска“ ме довърши. Седях, свел глава, а сълзите се стичаха от върха на носа ми право в чашата.
— Развали хубавото вино — кротко се обади Фани, когато плочата свърши.
— Сега съм бесен — заявих аз.
— Защо? — Фани, застанала като огромен зрял нар до грамофона, подостри нова игла и избра по-ведра музика. — Защо?
— Някой го е убил, Фани. Някой го е натъпкал в тази клетка. Няма друг начин да се озове вътре.
— О, майчице — въздъхна Фани.
— Бях дванайсетгодишен, когато един мой чичо, далеч на изток, го застреляха при опит за обир в колата му. На погребението брат ми и аз се заклехме да намерим убиеца и да го довършим. Но той все още си живее някъде. Ала това стана отдавна, в съвсем друг град. Този път става тук. Оня, който е убил стареца, живее някъде на две крачки от мен, във Венеция. Открия ли го…
— Ще го предадеш на полицията. — Фани се наведе към мен с тежко, но нежно движение. — Ще ти просветне, като се наспиш.
После ме погледна в очите.
— Не — възкликна разтревожено. — Няма да ти просветне. Ами тогава — продължавай. Бъди и ти глупец като всички останали. Господи, каква е тая женска орис: да гледаме как глупците се изпотрепват един друг, как убийци убиват убийците, а ние да стоим отстрани и само да им крещим: спрете, но никой да не ще и да чуе. Не ме ли чуваш, миличък?
Тя сложи нова плоча и спусна иглата бавно, като нежна целувка, в браздата, наведе се към мен и докосна бузата ми с едрите си розови хризантемени пръсти.
— Бъди внимателен, моля те. Боя се от Венеция. Нощем улиците й са тъмни. И помпите на тия проклети петролни кладенци по цяла нощ не млъкват, сякаш вият на умряло.
— Венеция няма да ме спипа, Фани, нито онова, каквото и да е то, гдето броди из Венеция.
Спотайва се из коридорите, помислих си, изчаква пред вратите на старците и на стариците.
Фани се превърна в огромен глетчер, надвесен над мен.
Изглежда, пак е видяла изражението на лицето ми, по което се изписваше всичко, нищо не можеше да се скрие. Инстинктивно тя се извърна към вратата, сякаш отвън бе преминала сянка. Интуицията й ме порази.
— Каквото и да правиш — гласът й бе потънал в сто и петдесет килограмовата внезапно стресната плът, — каквото и да правиш, само не го води тук.
— Смъртта не е нещо, което можеш да носиш със себе си, Фани.
— О, можеш и още как. Изтрий крака долу, преди да се качиш тук. Имаш ли пари, да си занесеш костюма на химическо чистене? Ще ти дам. Лъсни си обувките. Измий си зъбите. Никога не поглеждай назад. Очите могат да убиват. Ако погледнеш някого и той разбере, че искаш да бъдеш убит, не можеш да се отървеш от него. Идвай при мен, момчето ми, но първо се измивай и гледай право пред себе си.
— Дрън-дрън, Фани, ала-бала. Това няма да отпъди смъртта, знаеш много добре. Но няма да водя тук другиго освен себе си; още години наред, Фани, и с много обич.
Това стопи снега по Хималаите.
Тя се завъртя в бавно, разлюляно движение. Изведнъж до двама ни стигна музиката, която отдавна се разнасяше от съскащата плоча.
Кармен
Фани Флориана бръкна в деколтето си и измъкна оттам черно копринено ветрило, разпери го докрай, размаха го пред преобразените си, пламенни испански очи, премрежи престорено свенливо клепки и пусна изчезналия си глас да бликне навън възроден, свеж като студен планински поток, млад, както сам аз се бях усещал преди седмица.
Запя. И както пееше, затанцува.
Сякаш гледах тежката завеса да се вдига с лекота в Метрополитен, да се надипля край Гибралтарската скала и да се завихря под жестовете на някакъв полудял диригент, който умее да възпламенява балет от слонове и призрачно-струйни дълбинни бели китове.