Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Излишно е да говорим за това, Даниел. Въпросът е само за цената. Отдавна зная, че книгата е у теб. Хората говорят. Аз слушам.
— Значи не сте чули добре. Нямам тази книга. А даже и да я имах, не бих я продал.
— Честността ти е достойна за възхищение, особено в тия времена на подлизурковци и угодници, но пред мен няма нужда да разиграваш комедии. Само кажи колко. Хиляда дуро? За мен парите не са от значение. Цената я определяш ти.
— Вече ви казах: книгата нито е за продан, нито е у мен — отвърнах. — Нещо грешите, нали виждате.
Непознатият се умълча, неподвижен, обгърнат в синкавия дим на онази цигара, която сякаш никога не догаряше докрай. Забелязах, че не мирише на тютюн, а на изгорена хартия. Хубава хартия, хартия за книги.
— Нищо чудно ти да си този, който прави грешка в момента — подхвърли той.
— Заплашвате ли ме?
— Може би.
Преглътнах с мъка. Въпреки че се държах наперено, този тип ме плашеше до смърт.
— А мога ли да зная защо сте толкова заинтересован?
— Това си е моя работа.
— Значи е и моя, щом ме заплашвате, за да ви продам книга, която не е у мен.
— Допадаш ми, Даниел. Решителен си и не ми изглеждаш глупав. Хиляда дуро? С толкова пари можеш да си купиш безброй книги. И то хубави книги, не като тоя боклук, който така ревниво пазиш. Хайде, давам ти хиляда дуро и си оставаме приятели.
— Никакви приятели не сме ние с вас.
— Напротив, само че още не си го осъзнал. Не те виня, толкова грижи са ти се струпали на главата. Например твоята приятелка Клара. Да, заради такава жена всеки може да си изгуби ума.
От самото споменаване на Клара кръвта ми се смрази.
— Какво знаете за Клара?
— Смея да твърдя, че зная повече от теб. Най-добре ще е да я забравиш, макар и да разбирам, че е невъзможно. И аз някога съм бил на шестнайсет години…
Внезапно ме връхлетя едно страшно прозрение. Това бе непознатият, за когото Клара твърдеше, че я заговарял на улицата, без да се представи. Той действително съществуваше. Клара не бе ме излъгала. Мъжът пристъпи малко напред. Отдръпнах се. През живота си не бях изпитвал такъв страх.
— Тогава по-добре да знаете, че книгата не е у Клара. И друг път — да не сте посмели да я пипнете!
— Приятелката ти ми е напълно безразлична, Даниел, и един ден ти ще споделяш чувствата ми към нея. Искам само книгата. Предпочитам да я получа с добро и никой да не пострада. Ясен ли съм?
По липса на по-добри идеи се впуснах в безогледни лъжи.
— Книгата е у един човек, Адриан Нери. Музикант. Името може би ви говори нещо.
— Нищо не ми говори, а това е най-лошото, което може да се каже за един музикант. Сигурен ли си, че тоя Адриан Нери не си го измислил ти?
— Де да беше така!
— В такъв случай, понеже си личи, че сте добри приятели, навярно ще можеш да го убедиш да ти я върне. Между приятели тия работи се уреждат без проблеми. Или може би предпочиташ той да си поиска книгата от твоята дружка Клара?
Поклатих глава.
— Ще поговоря с Нери, но не вярвам да ми я върне, даже се съмнявам, че още е у него — импровизирах аз. — А на вас за какво ви е притрябвала тази книга? Само не ми казвайте, че искате да я четете.
— Не. Знам я наизуст.
— Да не сте колекционер?
— Нещо подобно.
— Имате ли още книги от Каракс?
— По едно време имах. Жулиан Каракс е моята специалност, Даниел. Обикалям света в търсене на неговите книги.
— И какво правите с тях, щом целта ви не е четенето? Непознатият издаде глух и мъчителен звук. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная, че се смее.
— Единственото, което трябва да се прави с тях, Даниел — отвърна той.
Сетне извади кутия кибрит от джоба си. Взе една клечка и я запали. Пламъкът й освети за пръв път лицето му. От гледката чак душата ми се смрази — той нямаше нито нос, нито устни, нито клепачи. Лицето му бе просто една маска от черна, покрита с белези кожа, опустошена от огъня. Това бе мъртвата плът, която бе докоснала Клара.
— Изгарям ги — прошепна той. И гласът, и погледът му бяха отровени от ненавист.
Един повей на вятъра угаси кибритената клечка, която държеше между пръстите си, и мракът отново скри лицето му.
— Пак ще се видим, Даниел. Никога не забравям нечие лице и мисля, че от днес нататък същото ще важи и за теб — бавно изрече той. — Надявам се, че за твое добро — и за доброто на приятелката ти Клара — ще вземеш правилното решение и ще изясниш този въпрос с тъй наречения господин Нери, който, не ще и дума, носи доста претенциозно име. Аз лично не бих му се доверил ни на йота.