Сянката на вятъра

— Съжалявам, Даниел — обади се баща ми.

Кимнах мълчаливо, свивайки рамене.

— Няма ли да отвориш подаръка си? — попита той.

Единственият ми отговор бе хлопването на вратата, коя го затръшнах на излизане. Бясно се спуснах по стълбите, а в очите ми напираха гневни сълзи, когато излязох на пустата улица, окъпана в студ и синкава светлина. Сърцето ми бе пълно с отрова и всичко сякаш играеше пред погледа ми. Закрачих без посока, без да обръщам внимание на непознатия, който ме наблюдаваше, застанал неподвижно до Пуерта дел Анхел. Беше облечен в същия тъмен костюм и държеше дясната си ръка в джоба на сакото. Очите му, осветени от огънчето на пурата, хвърляха искрици. С леко накуцване той пое след мен.

Повече от час бродих безцелно из улиците, докато стигнах до паметника на Колумб. Отидох до вълнолома и седнах на стъпалата, които се губеха в непрогледните води, близо до кея на лодките за екскурзии. Някой бе наел корабче за нощна обиколка и до мен долитаха смехът и музиката, носещи се от рояка светлини и отражения в пристанището. Припомних си дните, в които двамата с баща ми отивахме с такава лодка чак до края на вълнолома. Оттам се виждаха гробището на склона на Монжуик и безкрайният град на мъртвите. Понякога махах с ръка, понеже вярвах, че майка ми е там и ни гледа как минаваме. Баща ми повтаряше моя поздрав. От години не се бяхме качвали в лодка, макар и да знаех, че понякога той извършва това кратко пътешествие сам.

— Каква прекрасна нощ за угризения, Даниел — изрече глас от сенките. — Цигара?

Скочих като ужилен; изведнъж ме побиха студени тръпки. Една ръка, протегната от мрака, ми предлагаше цигара.

— Кой сте вие?

Непознатият се приближи до самия праг на тъмата, ала лицето му си оставаше невидимо. Цигарата му изпускаше облаче синкав дим. Веднага познах черния костюм и онази ръка, скрита в джоба на сакото. Очите му светеха като стъклени мъниста.

— Приятел — отвърна той. — Или поне се старая да съм такъв. Цигара?

— Не пуша.

— Браво! За жалост обаче нямам какво друго да ти предложа, Даниел.

Гласът му бе сипкав като пясък и някак наранен. Провлачваше думите и — звучеше глухо и далечно, като онези плочи от седемдесет и осем оборота в минута, които колекционираше Барсело.

— Откъде знаете името ми?

— Много неща зная за теб. Името е най-малкото.

— Какво друго знаете?

— Бих могъл да те накарам да пламнеш от срам, но нямам нито време, нито желание. Достатъчно е да ти кажа едно — зная, че имаш нещо, което ме интересува. И съм готов да ти платя добре за него.

— Струва ми се, че сте сбъркали човека.

— Не, никога не бъркам човека. За друго мога да сгреша, но за това — не! Колко искаш за нея?

— За коя?

— За „Сянката на вятъра“.

— Какво ви кара да мислите, че тя е у мен?