Входът за рая — платен

— Много са вкусни. Но това не са бадеми?

— Точно така, орехи са. Как е ваниловата кола?

— Мисля, че е черешова.

— Да, използвах черешов сироп вместо ванилов. Имах ванилова кола до вчера. Промяната ми се струва приятна.

— Не съм пил черешова кола от дете. Бях забравил колко е приятна на вкус.

Усмихната, Джен кимна към чашата му и отвърна:

— Ами ваниловата кола?

Ное седеше в кухнята на Дженива вече петнайсет минути и се беше адаптирал към духа на разговора. Той вдигна чашата си като за тост.

— Божествена е. Казахте, че племенницата ви е телефонирала?

— Да, в седем тази сутрин, от Сакраменто. Притеснявах се за нощуването й там. Едно красиво момиче не е в безопасност в град, в който има толкова много политици. Но сега тя отново е на път, надявам се до довечера да стигне до Сиатъл.

— Защо не взе самолет до Айдахо?

— Сигурно няма да може да вземе Лейлъни веднага. Ще трябва да ги следва, и то може би дни наред. Затова предпочете за целта нейната кола. А пък и бюджетът е прекалено ограничен, за да си позволи самолети или коли под наем.

— Имате ли номера на мобилния й телефон?

— Ние не използваме мобилни телефони, скъпи. Бедни сме като църковни мишки.

— Тогава не бих препоръчвал да постъпва така, госпожо Дейвис.

— Мили Боже, разбира се, че не е препоръчително, скъпи. Но трябваше така да постъпи.

— Престън Мадок е опасен противник.

— Той е жесток и болен кучи син, скъпи, и именно затова не можем да оставим Лейлъни при него.

— Дори и племенницата ви да избегне физическия сблъсък, дори и да вземе момичето и да го върне тук, нещата няма да свършат с това. Съзнавате ли в каква опасност се намира тя?

Госпожа Дейвис кимна, отпи от напитката си и отвърна:

— Доколкото разбирам, губернаторът ще я накара да вдиша голяма доза смъртоносен газ. Мен — също. Този губернатор не е много добър човек. Мислите ли, че иначе щеше да ни остави на произвола на съдбата, след като вече ни утрои сметките за електричество?

Ноа попи челото си с хартиена салфетка.

— Госпожо Дейвис…

— Моля ви, викайте ми Дженива. Хавайската ви риза е много хубава.

— Дженива, дори и Мики да има най-добри намерения, отвличането си е отвличане. Федерално углавно престъпление. Ще задействат ФБР.

— Мислим да скрием Лейлъни при папагалите — сподели Дженива. — Там никога няма да я открият.

— Какви папагали?

— Етърва ми Клариса е сладка жена и гледа шейсет папагала. Живее в Хемет. Кой ще я търси в Хемет? Никой. Определено не и ФБР.

— Ще стигнат и до Хемет — мрачно я увери той.

— Един от папагалите знае много мръсни думи и изрази, но и другите не падат по-долу. Птицата, която говори ругатни, преди е била на един полицай. Тъжно, нали? На полицейски служител. Клариса се опита да отучи папагала от тези неща, но не успя.

— Дженива, дори ако момичето не си измисля нищо от разказаното, дори и наистина да е в сериозна опасност, не можете да вземете закона във ваши ръце и сами да раздавате правосъдие…