Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Готвеше се за края на играта.
Сигурно ще отидат в Монтана, след като посетят излекувания от извънземни в Нънс Лейк. Или може и Престън ще се откаже да я погребе до Луки и просто ще я убие още в Айдахо.
След години, прекарани в тези тесни пространства, независимо че кухнята й беше позната, тя се чувстваше като загубила се в непроходими гори. Завъртя се бавно в кръг, като че уплашена от страшните черни дървета в търсене на спасителна пътека. Но спасение нямаше.
Още преди зова за помощ на Лейлъни към сервитьорката Престън беше променил графика си. Доказателството бяха липсващите ножове, които сигурно е взел през нощта, преди да закара Лейлъни и Синсемила тази сутрин в гаража и да ги качи на „Лек вятър“.
Тя не беше готова да избяга на свобода. Но по-добре беше да се подготви, преди да стигнат в Нънс Лейк.
Дотогава й оставаше само да заблуждава Престън и да се преструва, че още не е открила замяната на ножа с пингвина или изземването на всички остри прибори от кухнята. Той си играеше с нея само заради удоволствието, а тя беше решена да не му покаже колко е уплашена, да не му позволи да се наслаждава на страха й.
Освен това в мига, в който разбереше, че тя знае за пингвина, той можеше да ускори часа на убийството. Тогава едва ли щеше да чака до Айдахо дори.
И така, те почисти масата както обикновено. Прибра храната в хладилника. Изми пластмасовите прибори — все лъжици — и ги хвърли в кофата за боклук.
Върна се на дивана, пъхна пингвина в матрака и залепи нови две лепенки на разрязаното място.
Върна звука на телевизора, за да заглуши музиката и гласовете от „Лицето на смъртта“.
Легна си. Независимо че вече нямаше апетит, дояде сандвича си.
По-късно, легнала сама пред телевизора, докато призрачната светлина от кинескопа пробягваше по чертите на бога-слънце на тавана, тя се запита какво ли е станало с госпожа Ди и Мики. Беше им оставила фигурката на пингвина, но по някакъв начин Престън си я беше върнал. Нито госпожа Ди, нито Мики биха му я дали доброволно.
Отчаяно искаше да им се обади по телефона.
Престън имаше мобилен телефон, с който можеше да се свърже с всяко едно кътче на света, но той или го носеше на колана си, или го оставяше в спалнята, където на Лейлъни беше забранено да влиза.
През месеците след смъртта на Луки тя беше скрила на три различни места из караваната три монети от по двайсет и пет цента. Беше ги взела от портмонето на Синсемила, когато двете бяха сами караваната и когато майка й беше дрогирана.
В случай на опасност, ако откриеше телефонен апарат, щеше да се обади на полицията. Можеше да поиска и разговор за сметка на абоната с всеки, който би приел — макар че госпожа Ди и Мики бяха единствените, които биха приели.
В намиращия се наблизо мотел-казино със сигурност имаше телефонни автомати, но не беше лесно да се стигне дотам. Всъщност да стигне до телефон преди сутринта беше невъзможно, защото Престън беше включил алармата на караваната, а само той и Синсемила знаеха кода за дезактивирането й. Ако Лейлъни отвореше вратата, тя щеше да задейства сирената и да се включат всички светлини в колата.
Когато затвори очи, тя си представи госпожа Ди и Мики по време на вечерята у тях преди два дена. Помоли се само да са в безопасност.
Когато имаш ръка и крак на мутант-киборг, очакваш от хората да те забелязват, да те зяпат, да се вторачват в теб, да пребледняват от ужас и да бягат, ако ти им изсъскаш и забелиш очи. Но вместо това дори когато си надянала топлата усмивка на лицето и си измила косата си с шампоан (мислиш си, че си с доста приятна външност, дори си красива), те или отвръщат поглед от теб, или сякаш не те забелязват. Сякаш смятат, че ти си виновна за своите недъзи и че трябва да се срамуваш. Или пък може би повечето хора сякаш гледат през теб и не те забелязват, защото не им стиска да те погледнат в очите или да говорят с теб, без да кажат нищо обидно. А може би си мислят, че се стесняваш, и затова искаш да бъдеш пренебрегван. Или пък процентът на хората, които по характер са безнадеждни задници, е фантастично висок, а ти не искаш да повярваш в това. Когато говориш с тях, повечето те слушат само с половин ухо. А когато те слушат с половин ухо, разбират, че си умен, след което някои от тях те пренебрегват напълно и ти говорят като на бавноразвиващ се, защото в съзнанието им инвалидите се асоциират с бавноразвиващите се. И ако в допълнение към деформираната ръка и походка на Франкенщайн си дете без корени, винаги си на път и в търсене на Оби Уан Кеноби и на светлата страна на Силата, тогава си абсолютно невидима.