Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Докато чакаха да им сервират храната, Дупката задърдори.
Тя беше Черната дупка отчасти защото психичната й енергия и безумното й дърдорене образуваха мощна гравитация, която би могла да те притегли до забрава, ако нямаш силен характер.
Но той беше силен. Никога не се плашеше и стесняваше от някоя задача, от някое предизвикателство. Никога не трепваше от истината.
Макар че разговаря с Дупката, не й обърна голямо внимание. Винаги беше по-вглъбен в себе си, отколкото отворен към външния свят.
Мислеше си за Сакатия, брата на Ръката. Доста мислеше за Сакатия напоследък.
Имайки предвид риска, който беше поел, не можа да изпита достатъчно удовлетворение при последното посещение с момчето в горите на Монтана. Всичко стана прекалено бързо. А някои спомени трябваше да бъдат богати на подробности. Именно тези спомени го поддържаха.
Престън имаше много по-разнообразни планове за Ръката.
И като говорим за нея: тя привидно небрежно огледа цялото бистро, очевидно търсеше нещо конкретно.
Видя как погледът й се спря на табелата на тоалетната.
Миг по-късно каза, че трябва да отиде до клозета. Каза „клозета“, защото знаеше, че тази дума отвращава Престън.
Беше израснал в изтънчено семейство, в което никога не се говореха подобни вулгаризми. Той предпочиташе „тоалетната“.
Дупката стана и направи място на дъщеря си да излезе от сепарето.
Когато Ръката тромаво се изправи на крака, тя прошепна: „Наистина ми се пикае“.
Това беше шамар за Престън. Ръката знаеше, че той мрази да се говори за физиологичните нужди.
Не обичаше да я гледа как върви. Деформираните й пръсти бяха достатъчно гнусна и отблъскваща гледка. Продължи да си разменя глупави реплики с Дупката, като в същото време си мислеше за Монтана и следеше с периферното си зрение Ръката.
Изведнъж осъзна, че под надписа ТОАЛЕТНА има и друг — това, което навярно тя търсеше — ТЕЛЕФОН.
Извини се пред дупката, стана и последва момичето.
То беше изчезнало в коридора в края на бистрото.
Когато той влезе в същия коридор, видя, че мъжката тоалетна е в дясно, а дамската — вляво, а телефонният автомат беше в края на коридора.
Тя стоеше до телефона с гръб към него. Когато се пресегна с недъгавата си ръка към слушалката, сякаш го усети и се обърна.
Надвесил се над нея, Престън видя монетата в ръката й.
— Тук ли откри тази монета? — попита я той.
— Да — излъга тя. — Винаги проверявам дали не е оставена някоя.
— Значи е на някой друг. Върни я на касиера, когато си тръгваме.
Той протегна длан към нея.
Не й се искаше да даде монетата и се поколеба.
Той рядко я докосваше. От контакта с тялото й го полазваха тръпки.
За щастие тя държеше монетата с нормалната си ръка. Ако беше в лявата, пак щеше да я вземе, но после нямаше да си довърши обяда.
Тя се престори, че е дошла за тоалетната.
Престън също се престори и влезе в мъжката тоалетна. Доволен беше, че нямаше никого. Изчака вътре, до вратата.
Запита се на кого ли е възнамерявала да се обади. На полицията?
Веднага щом я чу да излиза от тоалетната, той също се върна в коридора.
Заведе я обратно в сепарето. Ако беше вървял след нея, щеше да му се наложи да я гледа как се движи.
Обядът дойде веднага след като седнаха.
Рибешкото лице, грозната сервитьорка, имаше тъмно петно на носа. Приличаше на меланома.
Ако наистина беше меланома, а тя не си даваше сметка и оставеше нещата така още една седмица, носът й щеше да се изгние. След операцията щеше да остане с голяма дупка в средата на лицето.
Може би тогава, ако зловредната болест не се промъкнеше в мозъка й и не я убиеше, щеше да постъпи правилно и да прибегне до ауспуха, газовия котлон или пушката.
Храната беше доста добра.
Както обикновено той не гледаше към устните на спътниците си, докато се хранеха. Беше се съсредоточил върху очите им или гледаше леко зад тях. Избягваше да гледа езиците, зъбите, устните и дъвчещите челюсти.
Престън предположи, че някой може да погледне към устата му докато дъвче, или към гърлото му, докато преглъща. Но си наложи да не мисли за това. Ако непрекъснато го вълнуваше тази мисъл, трябваше да се храни сам.
По време на ядене той се вглъбяваше в себе си. Това беше защитна реакция.
Това за него не беше проблем, не изискваше никакви специални усилия. Дипломите му от Йейл, а после и от Харвард, от бакалавърската и магистърската до докторската му степени, бяха по философия. По природа философите бяха по-самовглъбени от обикновените хора.
Интелектуалците и особено философите се нуждаеха по-малко от света, отколкото той от тях.