Пантерата
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пантерата». Краткое содержание книги:
Дали приличахме на американски туристи, или просто на американци, които се опитват да изглеждат като туристи? Един от хората зад рецепцията определено ни проверяваше, особено Замо. Така де, като махнем невинните физиономии, всички носехме бронежилетки и пистолети, които макар и скрити под елечетата, можеха да бъдат забелязани от човек, който знае за какво да гледа. Останах с впечатлението, че някой от онези зад рецепцията след две минути ще разговаря с някого за нас по мобилния си. Със СПС? С Ал Кайда? Може би и двете. Добрата новина бе, че от СПС ни дават зелена светлина — или поне така казваха. Другата добра новина бе, че Ал Кайда скоро щеше да разбере, че сме тук. Какво повече му трябва на човек?
Г-н Карим върна паспортите ни и ни даде четири електронни карти.
Попита дали ще направим резервации за вечеря, сякаш имаше опасност да не си намерим свободни места. Бък помоли рецепциониста да ни резервира маса за осем вечерта, след като ни каза тихо:
— Тук са обядвали белгийците, преди да продължат към руините.
Благодаря за информацията.
Тръгнахме след пиколото към третия етаж на южното крило, където ни очакваха съседните ни стаи. Прислужникът въведе Кейт и мен в стаята ни, която бе с оскъдна мебелировка, но иначе изглеждаше сносно. С приятен зелен гущер на стената.
Излязох на големия балкон и Кейт се присъедини към мен. Долу имаше плувен басейн във формата на два овала един до друг, така че реших, че овалите са основна тема тук. И на терасата, и в басейна нямаше жива душа.
— Това място е съвсем пусто — каза Кейт.
Може би беше свързано по някакъв начин с отвличането и убийството на туристи. Така де, дори европейците с ограничен бюджет могат да намерят подобно нещо за неприемливо.
— Всичко изглежда някак нереално — рече Кейт.
— Съвсем реално си е.
— Мразиш ли ме, че те въвлякох в това?
— Питай ме по-късно.
Известно време двамата се взирахме в празния басейн. После Кейт попита:
— Дали всичко ще е наред?
— Че защо да не е?
Тя не отговори.
Хронометърът на Бък цъкаше, така че се върнахме в стаята, съблякохме се и се изкъпахме и избръснахме заедно, за да пестим време и вода.
Облякохме се и оставихме торбите и тоалетните си принадлежности в стаята. Какво ли се случва с багажа на отвлечените туристи? Слязохме по стълбите във фоайето. Никой няма доверие на асансьорите в страна от Третия свят.
Бък и Бренър разглеждаха някакви туристически брошури, а Замо носеше чувала с фотографското ни оборудване.
Рецепционистът г-н Карим дойде при нас и каза:
— Не ви съветвам да посещавате развалините без ескорт. За петнайсет минути мога да ви осигуря услугите на трима или четирима бедуини.
— Имаме среща с едни бедуини при руините — отвърна Бък.
Които ще ни отвличат.
Рецепционистът сви рамене и ни посъветва:
— Бъдете внимателни.
Бяхме. И бяхме и въоръжени.
Колите пристигнаха.
— Ако закъснеем, запазете масата — казах на г-н Карим.
Излязохме.
— Първо отиваме до Стари Мариб, после до храма Баран, трона на Савската царица — каза Бък.
— Тя там ли е?
Бък се усмихна.
— Била е отвлечена. — Обърна се към Бренър. — Познавам пътя. Не се отдалечавайте.
Това се подразбира, Бък.
Качихме се в джиповете и потеглихме.
— Само за протокола, разликата между инсценираното и истинското отвличане невинаги е ясна — казах на двамата си спътници.
— Нали и аз това казвам — отвърна Бренър.
Да де.
62.
Тръгнахме на юг по застлан, но рушащ се път и след десетина минути завихме по още по-лош, водещ към някакво възвишение, върху което се виждаха тъмните жилищни кули на Стари Мариб.
Спряхме до една порутена стена на края на града, слязохме и се огледахме. Имахме ясен изглед надолу по склона. Наоколо не се виждаше жива душа.
— Пол ще остане тук със Замо — каза Бък. — Джон, Кейт и аз ще влезем в града за около половин час, за да разгледаме.
— Бил съм в Южен Бронкс — казах му. — Ще остана.
— Аз пък искам да разгледам и искам да си с мен — заяви Кейт.
— Ако няма да ни отвличат на това място, защо сме тук? — попитах Бък.
— Защото трябва да ни видят.
— Тук няма жива душа, Бък.
— Наоколо има хора, които забелязват всичко и всеки на подобни места — обясни той. — Особено западняците. И всички имат мобилни телефони и номера, на които да се обадят.