Пантерата

Замо приключи с увиването на хардуера в бельото на Чет и всички се качихме отново в колите.

Бък подкара към голямата двойна порта и влязохме.

В края на дългата алея се издигаше неочаквано голям измазан в бяло хотел, състоящ се от две триетажни крила, между които имаше едноетажна приемна. Градината бе аранжирана и напоявана. Беше почти потресаващо да видиш зеленина.

Бък спря пред вратата и ние спряхме зад него.

Слязохме. Появи се пиколо, което натовари багажа ни в количка и накрая взе сака, който, естествено, тежеше. Бък се престори, че знае само няколко думи на арабски, и каза нещо на прислужника, после се обърна към нас.

— Казах му да внимава, понеже вътре има скъпи камери и фотографско оборудване.

Да бе. Всъщност оптичните мерници могат да минат за фотографско оборудване, нали?

Както и да е, влязохме в голямото овално фоайе, което бе почти пусто.

— Хотелът е построен в края на седемдесетте за туристи и археолози, а фоайето е овално, за да прилича на храма Махрам Билкис — уведоми ни Бък.

Интересно. На кого му пука?

— Имаше много надежди за Йемен след гражданските войни и революциите от шейсетте и седемдесетте — продължи Бък. — Не се получи обаче — добави в случай, че не сме забелязали.

Рецепционистът беше целият в усмивки, сякаш бяхме първите му гости за тази година. Извадихме новите си, но износени паспорти и той ги подаде на някакъв друг тип, за да им направи ксерокопия за СПС, Бюрото за национална сигурност, хотела и отделно копие за Ал Кайда. Друг тип потърси резервациите ни в компютъра. В картите за регистрация попълнихме йеменския си адрес в „Шератон“ в Сана, където вероятно бяхме регистрирани всички. ЦРУ си знае работата и разполага с много пари, за да постигне подобни неща.

Тъй като от миналия август в Мариб нямаше убити или отвлечени, стаите струваха по петдесет долара на нощ. Забелязах, че сме направили резервации за четири нощи.

Рецепционистът, г-н Карим, попита на английски:

— Как мина пътуването ви от Сана?

Ами, първо тръгнахме за Аден и попаднахме в засада на Ал Кайда, после летяхме с шпионски самолет и кацнахме на черен път посред нощ и едни бедуини ни взеха до замъка на Дракула, и ето ни сега тук.

— Минахме по панорамния път — отвърнах аз.

Той кимна, но ни посъветва:

— По-добре е да се придържате към главните пътища.

— Нима тук има главни пътища?

Бък в ролята си на турист попита г-н Карим:

— Има ли затворени за посетители руини?

— За съжаление Махрам Билкис си остава затворен — тъжно отвърна рецепционистът, но се оживи и добави: — Мисля обаче, че мога да ви уредя частно посещение.

Разбира се, че можеш.

Бък зададе още няколко туристически въпроса, докато Бренър и Замо държаха под око багажа, а Кейт стоеше скромно и мълчаливо, възхищавайки се на пода.