Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Саймън се опита да извика, но не можа. Горещината в кръга развяваше чудесните коси на Скоди като струйки блед дим. Очите й изглеждаха плоски и нечовешки като глинени чирепи.
— Кръв, Врен!
Момчето се изправи над Слудиг: в едната си ръка държеше пръстена купа, в другата — ножа: острието изглеждаше огромно в малките пръсти на Врен. Момчето се обърна, за да погледне Скоди, без да обръща внимание на Бинабик, който се гърчеше до Слудиг.
— Точно така, големия! — извика Скоди. — Искам да запазя малкия! Побързай, Врен, глупава катеричке, трябва ми кръв за огъня! Пратеникът ще си отиде!
Врен вдигна ножа.
— И я донеси внимателно! — извика Скоди. — Не разливай и капка в кръга. Знаеш как се нарояват малките, когато се произнасят магии, знаеш колко са гладни.
Момчето хирка изведнъж се извъртя и закрачи към Скоди и Саймън. Лицето му бе разкривено от гняв и страх.
— Не! — изкрещя той. За миг Саймън изпита прилив на надежда, тъй като си помисли, че момчето иска да нападне Скоди. — Не! — изписка отново Врен: размахваше ножа и от очите му бликнаха сълзи. — Защо ги пазиш? Защо пазиш него!? — Той мушна с ножа към Саймън. — Той е твърде стар, Скоди! Той е лош! Не е като мен!
— Какво правиш, Врен? — Скоди присви очи от тревога, когато момчето подскочи към кръга. Острието се издигна и блесна в червено. Саймън се опита да се дръпне, но бе хванат в ръка от камък.
— Не може да харесваш него! — кресна Врен. Саймън изпъшка и успя да се отмести точно толкова, колкото острието, насочено към ребрата му, да го пропусне и вместо това да пореже гърба му. Прониза го студена сребриста болка. Нещо в огъня измуча като бик, а след това тъмнината се спусна над Саймън и закри бледите звезди.
Еолаир я бе оставил сама, докато се върне през огромната врата и донесе друга лампа.
Докато чакаше завръщането на графа на Над Мулах, Мейгуин се взираше щастливо надолу към огромния каменен град. Огромен товар се бе смъкнал от плещите й. Ето го града на ситите, отдавнашните съюзници на Хернистир. Тя го бе намерила! От известно време Мейгуин бе започнала да се мисли за толкова луда, за колкото я мислеха Еолаир и останалите, но ето, беше го открила.
Градът се бе появил като някакво разбъркване в сънищата й — тревожни сънища, тъмни и хаотични, изпълнени със страдащите лица на обичните й мъртъвци. След това започнаха да се промъкват други образи. Тези нови сънища й показваха красив град, накъдрен от знамена, град на цветя и запленяваща музика, скрит от войната и кръвопролитията. Но тези видения, които се появяваха в последните, изплъзващи се мигове на съня, въпреки че бяха за предпочитане пред кошмарите, не й бяха помогнали да се успокои. Дори напротив — поради богатството си и непознатите си чудеса, те бяха събудили у Мейгуин страх за собствения й ум. Скоро при блуждаенията си из тунелите на Грианспог тя бе започнала да чува и шепот в дълбините на земята — пеещи гласове, различни от всичко, което бе чувала.
Идеята за древния град растеше и процъфтяваше, докато не стана много по-важна от всичко, което се случваше на местата, достъпни за слънчевата светлина. Слънчевата светлина носеше зло: дневната звезда бе като фар за катастрофите, лампа, която враговете на Хернистир можеха да използват, за да издирят и унищожат народа й. Сигурността лежеше единствено в дълбините — долу, в корените на земята, където героите и боговете от старите дни все още бяха живи, където жестоката зима не можеше да стигне.
Сега, докато стоеше над този фантастичен каменен град — нейния град, — из нея се разля огромно задоволство. За първи път, откакто баща й крал Лут бе отишъл да се бие със Скали Остроносия, тя почувства покой. Наистина, пръснатите в скалистия каньон под нея каменни кули и куполи не приличаха много на просторния летен град от сънищата й, но като че ли нямаше съмнение, че този град е изработен от нечовешки ръце, и при това бе разположен на място, където нито един хернистирец не бе стъпвал от времена извън представите й. Ако това не бе леговището на неумиращите сити, тогава какво беше? Разбира се, че бе техният град; това бе толкова очевидно, че предизвикваше смях.