Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Мейгуин? — извика Еолаир, докато се промъкваше през полуотворената врата. — Къде си? — Тревогата в гласа му я накара да се усмихне, но тя скри усмивката си.
— Тук съм, графе, разбира се. Където ми каза да стоя.
Той застана до рамото й и се вгледа надолу.
— Богове на всичко неодушевено — каза Еолаир и поклати глава. — Наистина е прекрасно.
Усмивката на Мейгуин се върна.
— Какво друго можеш да очакваш от такова място? Хайде да слезем и да намерим онези, които живеят тук. Народът ни е в голяма нужда, както знаеш.
Еолаир внимателно се вгледа в нея.
— Принцесо, дълбоко се съмнявам, че някой живее тук. Виждаш ли нещо да се движи? А и никакви светлини не горят, освен нашите.
— Какво те кара да мислиш, че Мирният народ не може да вижда в тъмното? — попита тя, като се смееше на глупостта на мъжете по принцип и на умните мъже като графа в частност. Сърцето й биеше толкова бързо, че смехът за малко да й се изплъзне. Безопасност! Това бе мисъл, от която дъхът й спираше. Как изобщо можеше някой да им направи нещо лошо в скута на най-старите защитници на Хернистир?
— Добре — бавно каза Еолаир. — Ще слезем малко надолу, ако на тези стълби може да се вярва. Но народът ти се тревожи за теб — той направи гримаса, — а и за мен ще се тревожат скоро. Трябва да се върнем бързо. Винаги можем да дойдем пак по-късно, с повече хора.
Тя махна с ръка, за да покаже колко малко я интересуват такива проблеми. Щяха да се върнат тук с целия й народ, разбира се. Това бе мястото, където щяха да живеят завинаги, далече от Скали, Ели-ас и останалите жадни за кръв луди по земята.
Еолаир я хвана за лакътя и я поведе надолу с почти достойно за смях внимание. Самата тя изпитваше желание да заскача по грубо изсечените стъпала. Какво би могло да ги нарани тук?
Спускаха се като две малки звезди, които падат в огромна бездна, пламъците на лампите им се отразяваха в бледите каменни покриви под тях. Стъпките им отекваха в огромната пещера, стигаха до невидимия таван, повтаряха се в безброй кънтежи и се връщаха при тях като поток от потракващи звуци, подобен на плясъка на кадифените крила на милион прилепи.
Въпреки цялата си красота градът все пак изглеждаше някак незавършен и кух като скелет. Свързаните му една с друга сгради бяха облицовани с блед камък в хиляди цветове, като се започне от бялото на първия сняг, мине се през безкрайни, едва доловими отсенки на пясъчното и перленото и се стигне до саждивосивото. Кръглите прозорци гледаха като невиждащи очи. Полираните каменни улици блестяха като следи на блуждаещи червеи.
Бяха преполовили пътя надолу по стълбите, когато Еолаир внезапно спря и притисна ръката на Мейгуин към страната си. На светлината от лампите лицето му изглеждаше почти прозрачно; изведнъж тя си помисли, че може да вижда всичко, което става в ума му.
— Стигнахме достатъчно далеч — каза той. — Народът ти ще ни търси.
— Моят народ? — попита тя и се отдръпна. — Не са ли те и твой народ? Или си много над някакво племе от раболепни пещерняци, графе?
— Нямах това предвид, Мейгуин, и ти много добре го знаеш — остро отвърна той.
„Това в очите ти прилича на болка, Еолаир — помисли си тя. — Толкова ли те боли да бъдеш свързан с една луда? Как можех да съм толкова глупава, че да те обичам, след като не можех да се надявам на нещо повече от учтиво снизхождение в отплата?“
На глас тя каза:
— Ти си свободен да отидеш навсякъде, където искаш, графе. Ти се съмняваше в мен. Сега вероятно се страхуваш, че може да ти се наложи да се срещнеш лице в лице с онези, чието съществуване отричаше. Аз обаче слизам в града.
Фините черти на Еолаир се сбърчиха от недоволство. Бе изцапал със сажди от лампата брадичката си и Мейгуин се зачуди на какво ли прилича самата тя. Дългите, завладяващи часове на търсене и лутане и после борбата с резето, което заключваше огромната врата, витаеха из мислите й като лошо запомнен сън. От колко ли време беше тук долу, в дълбините? Вгледа се в покритите си с мръсотия ръце с нарастващо чувство на ужас — сигурно наистина приличаше на луда, — но после прогони тази мисъл с отвращение. Какво значение имаха тези неща в час като сегашния?