Камъкът на раздялата

— Тихо, глупчо. Излез на двора.

Той се запрепъва безпомощно през тъмната стая, блъскаше глезените си в невидими препятствия и се клатушкаше като несръчно управлявана кукла.

— Ето — каза Скоди. Предната врата на абатството се отвори на скърцащите си панти и стаята се изпълни със злобна червеникава светлина. Тя се изправи на прага, почти бялата й коса трептеше от вихрещия се вятър. — Ела, Саймън. Ех, каква нощ! Дива нощ.

Големият огън в двора гореше дори още по-ярко, отколкото когато бяха пристигнали — огнен фар, който стигаше чак до покрива и изпращаше червено успокоение към напуканите стени на абатството. И малките, и големите деца на Скоди заедно го подхранваха с какво ли не: счупени столове и парчета разбита покъщнина, както и с дърва от заобикалящата ги гора, които горяха с безкрайно съскане и вдигаха пара. Всъщност децата като че ли ревностно хвърляха вътре всичко, което можеха да намерят, без да ги е грижа доколко е подходящо — камъни и животински кости, счупени глинени съдове и парченца цветно стъкло от изпочупените витражи на абатството. Когато пламъците избумтяваха и подскачаха от надигащия се вятър, очите на децата отразяваха светлината и блестяха като жълтите очи на лисици.

Саймън излезе олюлявайки се на двора; Скоди го следваше. Пронизителен вой раздра нощта — окаян и самотен звук. Бавно като костенурка на слънце, Саймън извъртя глава към зеленоокия звяр, приклекнал на върха на хълма. Усети прилив на надежда, когато вълчицата вдигна муцуна и проплака отново.

— Куантака! — извика той; името се отрони някак странно от вдървената му челюст и отпуснатите му устни. Вълчицата не се приближи, а зави отново — толкова ясен вик на страх и тревога, все едно бе изговорен на човешки език.

— Гадно животно — каза Скоди с отвращение. — Детеядец, който вика по луната. Няма да се приближиш до къщата на Скоди. Няма да развалиш магията ми. — Тя се вгледа остро в зелените очи и воят на Куантака се превърна в скимтене от болка. Миг по-късно вълчицата се обърна и изчезна от възвишението. Саймън изруга наум и отново се опита да се освободи, но все още бе безпомощен като котенце, хванато за врата. Като че ли само главата му си бе негова и всяко движение бе болезнено трудно. Той се огледа бавно, търсеше Бинабик и Слудиг — и изведнъж спря.

Приятелите му лежаха безпомощно на замръзналата земя до изронения хоросан на предната стена на абатството. Сълзите на Саймън замръзнаха в боцкащ лед на брадичката му. Внезапно някой дръпна главата му пак напред и той направи още една неохотна стъпка към огъня.

— Стой — каза Скоди. Широката й бяла нощница изплющя на вятъра. Краката й бяха голи. — Не те искам твърде близо. Може да се изгориш и това ще те развали. Стой тук. — Тя посочи с пълната си ръка на две крачки встрани и като че ли бе продължение на ръката й, Саймън усети, че пристъпва бавно през размекващата се кал натам.