Камъкът на раздялата

— Врен! — извика Скоди. Като че ли бе обхваната от маниакално добро настроение. — Къде е въжето? Къде си и ти?

Тъмнокосото момче се появи на вратата на абатството.

— Тук съм, Скоди.

— Завържи красивите му китки.

Врен забърза напред, като се плъзгаше по заледената земя. Хвана отпуснатите ръце на Саймън и ги дръпна зад гърба му, после сръчно ги уви с въже.

— Защо, Врен? — изхърка Саймън. — Ние бяхме добри с теб.

Момчето хирка не му обърна внимание и здраво затегна възлите. Когато свърши, постави малките си ръце на плещите на Саймън и го побутна към мястото, на което присвити лежаха Бинабик и Слудиг.

Ръцете им бяха вързани зад гърба, също като ръцете на Саймън. Очите на Бинабик се извърнаха, за да срещнат тези на Саймън, бялото им проблесна в обсипания с огнени сенки двор. Слудиг дишаше, но бе в безсъзнание; на русата му брада бе замръзнала струйка слюнка.

— Приятелю Саймън — изпъшка Бинабик: изговаряше всяка дума с усилие. Дребосъкът си пое дъх, сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това млъкна отново.

В двора отсреща Скоди се бе навела и рисуваше кръг в топящия се сняг — ръсеше червеникав прах от шепата си. Когато свърши, започна да дълбае руни в калната земя. Беше изплезила език като прилежно дете. Врен стоеше малко встрани от Скоди и въртеше глава от нея към Саймън и обратно; на лицето му не се четяха други емоции, освен някаква животинска бдителност.

Свършили да подхранват огъня, децата се бяха скупчили до стената на абатството. Едно от най-малките момиченца седеше на земята по тъничка риза и хълцаше тихичко; едно по-голямо момче го потупваше механично по главата по начин, който като че ли трябваше да го успокои. Всички наблюдаваха движенията на Скоди с удивено внимание. Вятърът бе раздухал огъня до вълниста колона, която оцветяваше сериозните им малки личица в яркочервено.