Кървав лабиринт

— Имате късмет с тази гледка.

Джъстин Адамс нагласи смъкналите се по носа му очила с тъмни рамки и отметна падналия на челото му кичур дълга, тъмна коса.

— Жилището не е мое — каза той. — Собственикът е фотограф, с който често работя. Дава ми ключовете, когато работата ми наложи да дойда тук. Живея постоянно в Лондон — той се усмихна и белите му зъби се откроиха на фона на няколкодневната брада. — Жилището ми там далеч не е толкова великолепно — той тръгна към кухнята. — Но тъй като сега съм домакин, мога да ви предложа нещо за пиене. Имаме водка, бира, джин, вино… — той повдигна въпросително вежди.

— Благодаря, но от тук се връщам на работа. Не ми се иска да лъхам на алкохол — Кевин се отпусна в мекото кресло, тапицирано с плат в сиво-кафявия цвят, който добива орловата папрат през зимата.

— Да, вероятно при работа като вашата на това не се гледа с добро око. Нещо безалкохолно тогава? Имам портокалов сок — той извади кутия от хладилника и отвори пластмасовото капаче. — Да ви налея ли една чаша?

„Кутията беше запечатана, при това и той ще пие от нея“, каза си Кевин и се обвини наум, че се превръща в параноик. При това тази среща беше уговорена доста преди отровителят да бе взел първата си жертва. От години познаваше коментарите на Джъстин Адамс в различни автомобилни списания.

— Добре — прие той, наблюдавайки Адамс, докато той сипа сок в две високи чаши и сложи по няколко кубчета лед, които извади от камерата на хладилника. Двете чанти се виждаха ясно през цялото време — от момента, в който сокът бе сипан, до момента на поднасянето. Кевин изчака Адамс да отпие голяма глътка, после отпи предпазливо и той. Сокът беше чудесен; сладък, свеж, ароматен.