Кървав лабиринт
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървав лабиринт». Краткое содержание книги:
Тя изплакна набързо косата си от шампоана и излезе припряно от душ–кабината. Уви се с хавлиена кърпа и тръгна към телефона в дневната. От полицейската централа й дадоха телефона на полицейския участък, който се намираше най-близо до замъка Панал. Той влизаше в юрисдикцията на съседната полицейска централа. Карол избра номера на участъка в Къркби Панал и зачака нетърпеливо. Телефонът иззвъня четири пъти. Веднага щом някой отсреща вдигна слушалката, тя заговори:
— Обажда се главен инспектор Карол Джордан от полицията в Брадфийлд. С кого разговарям? Добро утро, полицай Бриърли. Трябва ми телефонният номер на замъка Панал… Знам, че го няма в указателя. Именно затова се обаждам на вас… Не, обаждам се от дома си… Да, ще почакам.
Карол започна да барабани с пръсти по облегалката на стола. Момчето от другата страна очевидно не можеше да схване, че дори ако от полицейската централа на Брадфийлд потвърдят, че съществува главен инспектор Джордан, това не би означавало, че сега действително разговаря с главен инспектор Джордан. Така или иначе, нямаше намерение да си губи времето да му го обяснява.
Две минути по-късно той отново се обади и й издиктува номера.
— Благодаря — каза тя, затвори и незабавно набра номера на замъка Панал.
— Ало? — Гласът от другата страна на линията звучеше изискано, но кисело. Карол се представи и се извини, задето се обаждаше толкова рано.
— Няма значение — отвърна човекът отсреща. — За мен е удоволствие да помогна на полицията. Аз съм лорд Панал.
Карол си пое дълбоко дъх.
— Въпросът ми може да ви се стори малко странен, лорд Панал, но дали случайно имате отровна градина в замъка?
В девет и половина сутринта Тони беше вече свободен човек. Сестрата, която най-често се грижеше за него, го изпрати до таксито.
— Не се преуморявайте — предупреди го тя. — Говоря сериозно. Ако се преуморявате, по-късно ще си платите за това.
Никога досега не беше чувствал така ясно атмосферата на собствен дом, която съществуваше в къщата му. Тук нищо не беше толкова удобно разположено като в болницата. Но това беше неговият мъничък свят. Неговите книги. Неговите мебели. Леглото му, завивката му, неговите възглавници.
Само пет минути, след като се разположи в любимото си кресло, нещо проблесна в съзнанието му. Ако Рейчъл Дайъмънд не беше гледала телевизия и не беше чела вестници, напълно възможно беше и да не е виждала снимката на Юсеф Азиз. Може да е виждала съпруга си с него, но просто да не го знае. Той трябваше да се убеди. Държеше да види реакцията й, когато й покажат снимка на убиеца на съпруга й.
Измъкна мобилния телефон от джоба си и набра номера на Карол. Тя отговори малко задъхано:
— Не сега, Тони. Тъкмо съм се заела с нещо важно. Ще ти се обадя след час-два — и затвори.
Час-два? След два часа той вече щеше да е изтощен, да му се иска единствено да стигне до леглото си на горния етаж, да се пъхне под завивката и да заспи в топлата прегръдка на собственото си легло.
Е, този път тя не би могла да твърди, че не се е опитал да й каже. И наистина би предпочел някой да дойде с него, най-малкото за да бъде пътуването по-приятно. Но Карол беше заявила съвсем ясно, че не му разрешава да ползва услугите на нейните подчинени. Налагаше се да се справи сам.
Докато чакаше таксито, се обади на Стейси и я помоли да му прати най-ясната снимка на Азиз, с която разполагаха. Тогава се сети, че принтерите му са на горния етаж. Наложи се таксито да почака, докато той се изкачи с усилие горе, разпечата снимката, и слезе отново, мръщейки лице от болка.
— Зле изглеждате — отбеляза шофьорът на таксито и настоя да му помогне да влезе в колата.
— Така се и чувствам — отвърна Тони. Облегна се назад и докато завият зад ъгъла, вече спеше. Стресна се, когато шофьорът на таксито го разтърси за рамото след двайсетина минути.
— Пристигнахме, приятел — каза той.
— Може ли да почакате? — попита Тони. — Няма да се бавя.
След сложната процедура по слизането от таксито и приглаждането на косата, защото шофьорът го предупреди, че тя стърчи на всички страни, той тръгна към входната врата. След позвъняването вратата се отвори и на прага застана шейсетинагодишна жена, поразчорлена и с очила — същинска еврейска версия на Джърмейн Гриър. Зад ухото й, под непокорната, посивяла коса, дори сгърчеше молив. Тя погледна Тони през малките, овални стъкла на очилата си и каза озадачено: