Тайната на Сенеф

— Мисля, че вече разбирам всичко – казваше жената на терасата. – С изключение на едно нещо, което така и не ми обясни: как, за бога, успя да махнеш GPS-гривната, без да задействаш алармата?

Мъжът махна с ръка.

— Детска игра. В пластмасовия маншет имаше жица, свързана в електрическа верига. Замисълът е, че ако някой се опита да свали маншета, ще трябва да пререже жицата, като по този начин прекъсне веригата и включи алармата.

— И какво направи ти?

— Остъргах пластмасовото покритие на две места по продължение на веригата, за да оголя жицата. После свързах двата края на друга жица към всяко от местата, срязах гривната по средата и я свалих. Елементарно, скъпа ми Виола.

— Ах, Je vois! Но откъде се сдоби с допълнителната жица?

— Направих си я с помощта на станиолче от дъвка. За жалост ми се наложи да сдъвча дъвката, тъй като тя ми трябваше, за да прикрепя жицата.

— Ами дъвката? Нея пък откъде я взе?

— От моя познат от съседната килия, един извънредно талантлив млад мъж, който откри пред мен цял един нов свят – този на ритмиката и перкусиите. Той ми даде едно от безценните му пакетчета дъвка в замяна на малка услуга, която му бях направил.

— Каква?

— Слушах.

Жената се усмихна.

— Стори добро, пък го хвърли на боклука.

— Нещо такова.

— Като заговорихме за затвора, не мога да ти опиша колко се развълнувах като получих телеграмата ти. Страхувах се, че в следващите сто години няма да те пуснат да излезеш от страната.

— Диоген остави достатъчно доказателства в куфарчето си, за да бъда оневинен за убийствата. Така се оказах извършител само на три по-съществени престъпления: кражбата на Сърцето на Луцифер, отвличането на гемолога Каплан и бягството от затвора. Нито музеят, нито Каплан си дадоха труд да повдигат обвинения. Що се отнася до затвора, повече от всичко биха искали да забравят, че охранителната им система не се е оказала безгрешна. Така че, ето ме тук. – Той замълча за момент и отпи глътка от виното си. – Което ме довежда до един въпрос, който аз искам да ти задам. Как така не разпозна в Менцес брат ми? И преди си го виждала дегизиран.

— И аз съм се питала – отвърна Виола. – Видях го в амплоато на две различни личности, но нито едната не беше тази на Менцес.

Последва тишина. Погледът на Виола отново се отклони към младата жена в маслиновата горичка.

— Тя е твърде необичайна девойка.

— Така е – отвърна мъжът. – По-необичайна, отколкото изобщо би могла да си представиш.

Те продължиха да я наблюдават как безцелно се разхожда сред възлестите дръвчета, подобно призрак, който не намира покой.

— Как ти стана повереница?

— Това е дълга и твърде заплетена история, Виола. Някой ден ще ти я разкажа – обещавам.

Жената се усмихна и отпи от виното си. За известно време над тях отново се възцари тишина.