Тайната на Сенеф

Пътят достигна до стръмен участък от рида, в който бе изсечено стълбище, минаващо над самата клокочеща лава. Но стъпалата бяха силно проядени, така че Пендъргаст се принуди да прибере пистолета си и да използва две ръце, за да се покатери. Непосредствено преди да превали върха, той се притисна към склона, измъкна оръжието си и отново се ослуша. Но беше безнадеждно: ревът и грохотът на вулкана тук отекваха дори по-силно, а вятърът виеше още по-свирепо.

Той изпълзя до върха на хребета, брулен от жилещия вятър, и отново спря, за да се ориентира. Голата пътека се виеше по гребена на билото, след което правеше завой и изчезваше зад шип от застинала лава. Пендъргаст скочи на крака, притича през откритото пространство и се прикри зад вулканичното образувание. Оттук вече можеше да прецени, че вдясно би трябвало да зее огромна бездна – несъмнено Шиара дел Фуоко. Червеникавото сияние, което се надигаше оттам, представляваше идеален фон, на който да се открои движеща се фигура.

Той внимателно се подаде иззад шипа и Огненият склон изведнъж се откри от дясната му страна: отвесна скала, която пропадаше стръмно в пропаст като дълбока трапчинка по лицето на острова – широка осем-деветстотин метра, спускаща се стремително в разпененото кипящо море стотици метри надолу. От бездната с грохот се надигаха талази горещ въздух, които се кълбяха по диагонал над хребета и завихряха остри късчета вулканична пепел и облаци от серни изпарения. А сега, освен рева на планината Пендъргаст започна да долавя и нов звук: разцепването и трополенето на гигантски блокове жива лава, някои нажежени до червено, които изригваха от кратера горе, отскачаха от склона и се сриваха в огненото море, където разцъфваха в мътни бели цветя.

Той се запрепъва напред в бушуващия вятър като едва пазеше равновесие, тласкан от адската сила, която го буташе към ръба на скалата. Огледа земята, но всички възможни следи бяха заличени. Той се затича по рушащата се пътека, прикривайки се зад стари блокове лава, където бе възможно, и се стараеше да държи центъра на тежестта си ниско. Пътят продължаваше да се изкачва по хребета. Пред него се възправяше огромна купчина от блокове лава, един застинал скален водопад. Пътеката го заобикаляше и правеше рязък десен завой към ръба.

Той припълзя на завет в основата на скалите с изваден револвер. Ако имаше някой по тази пътека, той щеше да се появи право пред него.

Пендъргаст се завъртя, хванал оръжието с две ръце – и зърна ужасяваща гледка.

На самия ръб на бездната различи два силуета, които се открояваха на фона на мътното сияние на вулкана. Те бяха заключени в странна, почти любовна прегръдка. Ала това не бяха влюбени – бяха врагове, вплетени в смъртоносна схватка, които не усещаха вятъра, рева на вулкана и това колко опасно е мястото, на което са застанали.

— Констанс! – изкрещя Пендъргаст и се втурна напред. Ала докато тичаше, те изгубиха равновесие, всеки блъскаше и се вкопчваше в другия, всеки теглеше другия към бездната…