Тайната на Сенеф

81.

Следобедното слънце обрамчваше с бронзов контур хълмовете на долината Хъдсън и превръщаше широката, бавна река в брилянтен аквамарин. Горите, които покриваха планината Шугърлоуф и хребета Брейкнек започваха да се разлистват и цялата местност полека се загръщаше в ефирна пролетна мантия.

Нора Кели седеше на просторната веранда на клиника „Фивършам“, откъдето се откриваше гледка към Колд Спринг, към река Хъдсън и червените тухлени сгради на Уест Пойнт отвъд нея. Съпругът на Нора нервно крачеше напред-назад, от време на време хвърляше поглед към алеята, а друг път измерваше с очи елегантния силует на частната болница.

— Чувствам се адски неспокоен от това, че съм отново тук – възропта той. – Знаеш, Нора, не съм стъпвал на това място откакто самият аз бях пациент. Мили боже. Не знам дали съм ти казвал, но когато се смени времето, понякога усещам болка в гърба, там където Хирурга…

— Казвал си ми, Бил – прекъсна го тя с театрално отегчение. – Много пъти.

Изтрака брава, чу се тихо поскърцване на панти и вратата на верандата се открехна. Една медицинска сестра със снежнобяла престилка подаде глава.

— Вече може да влезете. Тя ви чака в западната зала за посетители.

Нора и Смитбак последваха сестрата в сградата и надолу по един дълъг коридор.

— Как е тя? – попита Смитбак.

— Много по-добре, слава богу. Всички толкова се тревожехме за нея – такова мило същество е. Но сега с всеки ден се подобрява. Въпреки това се уморява лесно; ще трябва да ограничите посещението си до петнайсет минути.

— Милото същество – прошепна Смитбак в ухото на жена си. Тя шеговито го сръга в ребрата.

Западната зала за посетители беше просторна полукръгла стая, която напомняше на хижа: полирани греди на тавана, борова ламперия, мебели от бяла бреза. По стените висяха горски пейзажи с маслени бои, а в широката зидана камина играеха весели пламъци.

А там, в средата на помещението, седеше Магро Грийн.

— Марго – произнесе Нора и се спря, почти без да смее да продължи. Чу как Смитбак рязко си поема дъх до нея.

Тази Марго Грийн, която стоеше пред тях, бе същинска сянка на енергичната жена, която беше и академична съперничка, и нейна близка приятелка от музея. Тя беше плашещо слаба, а под бледата й кожа вените изпъкваха като под хартия. Движенията й бяха бавни и обмислени като на човек, който отдавна не е използвал крайниците си. И при все това кестенявата й коса имаше богат и блестящ цвят, а в очите й просветваше същият жив пламък, който Нора помнеше. Диоген Пендъргаст бе пратил тази жена в мрачни и опасни предели – почти беше отнел живота й, – но сега тя се завръщаше.

— Здравейте и двамата – рече Марго с тънък, уморен глас. – Какъв ден е днес?

— Събота – отвърна Нора. – Дванайсети април.

— О, чудесно! Надявах се все още да е събота. – Тя се усмихна.

Сестрата влезе и се засуети около Марго, като я нагласи по-удобно в инвалидния стол. После прекоси стаята, дърпаше завеси и разпухкваше възглавници, преди да ги остави отново сами. В стаята влязоха ярки слънчеви лъчи и светлината обля главата и раменете на Марго, позлатявайки я като ангел. Какъвто, помисли си Нора, тя в някакъв смисъл беше: бе стигнала на границата със смъртта, благодарение на необичайния коктейл от отрови, който Диоген й бе поднасял.