Земя на славата [bg]

Легионите никога не бяха спокойни след приключването на битката. Всеки боец си имаше приятели, пред които да се хвали, и винаги имаше много истории за проявена смелост. Но и стотици не бяха отговорили при сутрешната проверка — безжизнените им тела, донесени от другарите им, бяха свидетелство за битката, която бяха водили заедно. Един от войниците изкрещя от мъка, коленичи до мъртвия си приятел и плака, докато мъжете от центурията не го отведоха да го напият.

Смъртта на Рений беше покрусила всички. Мъжете, които се бяха били редом със стария гладиатор, бяха превързали раната на врата му и го бяха положили на един одър с меча му. От Юлий та чак до последния легионер всички бяха страдали от суровия му характер и безмилостното му обучение, но сега, когато вече го нямаше, мъжете минаваха покрай тялото му в мълчалива тъга, за да докоснат ръката му и да се помолят за душата му.

След като се прости с мъртвите, изложени под студеното слънце, Юлий погледна към стените на Алезия и започна да замисля начини да изкара врага оттам. Не можеше просто да стои и да чака, когато Галия най-после беше в ръцете му.

Не можеше да има повече въстания. През следващите дни новината за поражението щеше да стигне и до най-малкото селце в огромната страна.

— Ето го, идва — каза Марк Антоний и прекъсна мислите му.

Всички се изправиха и загледаха как царят се спуска по стръмната пътека към мястото, където чакаха легионите. Беше сам.

Верцингеторикс вече не беше гневният младеж, когото Юлий помнеше отпреди толкова време. Яздеше сив кон, бронята му блестеше под слънцето. Юлий понечи да оправи плаща си, но се отказа. Не дължеше никаква специална почит на царя.

Русата коса на Сингето беше сплетена на тежки плитки. Брадата му беше буйна и блестеше от масло, спускаше се върху златните синджири, които носеше на врата си. Носеше богато украсен щит, а на кръста му висеше огромен меч. Легионите гледаха мълчаливо този мъж, който им беше причинил толкова много мъка и болка. Нещо в изправената му фигура ги караше да мълчат, за да не му отнемат този последен момент на достойнство.

Юлий тръгна да посрещне царя, Брут и Марк Антоний вървяха до него. Никой не проговори.

Верцингеторикс погледна надолу към римлянина и се впечатли от разликата от първата им среща преди почти десетилетие. Младостта на Юлий беше останала по полетата на Галия и само студените му очи изглеждаха същите. След един последен поглед към Алезия Верцингеторикс слезе от коня и вдигна щита и меча си в ръце. Пусна ги в краката на Юлий и се изправи. Няколко мига двамата се гледаха в очите.

— Ще пощадиш ли хората ми? — попита Верцингеторикс.

— Дадох ти думата си — отвърна римлянинът.

Верцингеторикс кимна. И последната му грижа беше отхвърлена. Той коленичи в калта и наведе глава.

— Донесете вериги — каза Юлий и тишината избухна: легионите заудряха с мечове по щитовете си и грохотът заглуши всичко останало.