![Земя на славата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/5/zemya-na-slavata-bg-download.jpg)
Земя на славата [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-649-1
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Земя на славата [bg]». Краткое содержание книги:
Брут пристигна в стремглав бяг и пребледня, като разбра какво става.
— Изнесете го, бързо — каза той на Октавиан. — В палатката му. Бързо, преди хората да видят.
Вдигнаха гърчещия се Цезар — беше олекнал от месеците на глад и война — и го замъкнаха в палатката му.
— Какво ще правим? — попита Октавиан.
Брут взе металния шлем от скованите пръсти на Юлий и го вдигна.
— Свали му бронята. Прекалено много хора видяха да го внасяме тук. Трябва да го видят да излиза.
Мъжете се развикаха, като видяха Брут да излиза, облечен с бронята и с шлема на приятеля си. Зад него Юлий лежеше гол на земята: Октавиан беше усукал парче от туниката му и го беше натикал между зъбите му, за да не си прехапе езика. Юлий се гърчеше и трепереше.
Брут изтича на стената и видя, че галите все още са объркани от втория залп на катапултите. Легионите го гледаха и чакаха заповедите му. За миг го обзе паника. Откакто беше стъпил в Галия, не беше командвал сам. Юлий винаги беше до него.
Огледа се отчаяно. Не можеше да измисли никаква стратегия, освен най-простата. Да отвори вратите и да избива наред. Юлий не би го направил, но Брут не можеше да гледа как хората му умират.
— Намерете ми кон! — извика той. — Никакви резерви! Всички напред!
И Брут поведе легионите. Това беше единственият начин, който знаеше.
Галите се разпиляха в хаотичен страх, изплашени, че може отново да бъдат подмамени и разбити от бойните машини.
— Бягайте, мръсници, бягайте! — изкрещя диво Брут.
Легионите изреваха и тръгнаха напред. Нищо не можеше да ги спре.
Глава 44
С падането на нощта онези от галите, които бяха оцелели на бойното поле, тръгнаха към домовете и земите си, за да отнесат новината за разгрома. Римските легиони прекараха по-голямата част от нощта на полето — събличаха труповете и прибираха конете. Стигнаха на мили от Алезия, като избиваха ранените и събираха брони и мечове. Когато зората дойде, се върнаха в укрепленията си и загледаха смълчаната крепост.
Юлий не се будеше. Силата на пристъпа беше разтърсила изтощеното му тяло и когато го отпусна, той потъна в сън, който беше на границата на смъртта. Октавиан стоеше при него в палатката и го миеше с парцал и вода.
Брут се върна, опръскан с кръв и мръсотия, и дълго остана загледан в бледото тяло на приятеля си. Без бронята и отличителните белези на ранга му беше толкова уязвимо…
Коленичи до Юлий, свали шлема с желязното лице и прошепна:
— Бях твоят меч, приятелю.
С безкрайна нежност двамата с Октавиан го облякоха. Юлий не се събуди, макар че за момент замъглените му очи се отвориха.
Когато свършиха, Юлий отново беше римският пълководец, когото всички познаваха. Устните му бяха изпохапани и косата му беше разчорлена, но Октавиан я намаза с масло и я върза.
— Ще се оправи ли? — прошепна младият мъж.
— Да — отвърна Брут. — Сега да го оставим сам. — Гледаше лекото повдигане и отпускане на гърдите на Юлий и беше доволен.
— Ще остана на пост. Нали някой ще иска да го види — каза Октавиан.
Брут го погледна и поклати глава.
— Не, момче. Върви нагледай хората си. Тази чест е моя.
Октавиан тръгна, а Брут застана пред палатката — неподвижен силует в тъмнината.
Брут не изпрати искане за капитулация до Верцингеторикс — дори и с бронята и шлема знаеше, че не може да заблуди Адан и за миг. Тази чест принадлежеше на Юлий. Така че остана на пост пред палатката и отпращаше всички, които идваха да видят Цезар.
В самотата на смълчаната тъмнина Брут плака за Рений. Беше видял тялото му, но не му беше обърнал внимание — нали с Октавиан трябваше да внесат Юлий в палатката. Сякаш някаква част от него обаче бе записала всяка подробност от сцената, за да си я спомни след битката, и въпреки че само беше зърнал стария гладиатор, сега, когато затвореше очи, можеше да види изстиващото му тяло, все едно беше обляно от дневна светлина.
Струваше му се невъзможно Рений да не е жив. Рений беше човекът, който за Брут беше най-близо до усещането за баща през живота му, и това, че вече го нямаше, предизвикваше болка, която пълнеше очите му със сълзи.
— Е, ще си починеш най-после, стари проклетнико — прошепна той, като едновременно се усмихваше и плачеше. Да живее толкова дълго, за да умре от случайно копие, беше обидно, въпреки че Брут знаеше, че Рений би приел това, както приемаше всичко неизбежно в живота си. Октавиан му беше разказал как Рений бе вдигнал щита си, за да предпази Юлий, и Брут знаеше, че старият гладиатор щеше да каже, че цената си е струвала.