Земя на славата [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-649-1
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Земя на славата [bg]». Краткое содержание книги:
Юлий замълча и потърка лицето си.
— Ако съгледвачите са прави, имаме много малък шанс да оцелеем в битката. Ако питате мен, ще опитам достойна капитулация и спасяване на живота на нашите легиони. Верцингеторикс ни показа, че не е глупак. Ще ни позволи да се върнем през Алпите с нашите заселници. Такава победа ще го затвърди на позицията му като върховен цар и мисля, че ще приеме. Това ли искате?
— Не — каза Домиций. — Бойците няма да приемат такова поведение нито от нас, нито от теб. Нека дойдат, Цезар. Ще ги разбием.
— Той говори и от мое име — добави Рений.
Всички закимаха и Юлий се усмихна на верността им.
— Тогава или ще оцелеем, или ще се провалим при Алезия, приятели. Горд съм, че ви познавам. Ако боговете кажат, че това е краят, така да бъде. Ще се бием до последно.
Усмихна се замислено.
— Може би трябва да използваме част от питейната вода, та утре да изглеждаме като римляни. Донесете картите. Ще направим план как да унижим племената още веднъж.
Верцингеторикс стоеше на високите стени на Алезия и гледаше към равнината. Към тях идваха безчет факли.
— Това Мадок ли е? — напрегнато попита Брай.
Царят погледна по-малкия си брат и го стисна за рамото във внезапен прилив на обич.
— Кой друг може да е? Доведе армиите на Галия, за да ги пометем. — Наведе се по-близо към него. — Водачите на арверните са истински мъже и не могат да бъдат победени, нали?
Брай му се усмихна.
— Бях започнал да губя надежда. Не ни е останала храна за повече от месец…
— Тогава им кажи тази вечер да се наядат добре. Утре ще видим римляните разбити, ще си проправим път през техните крепости и стени и ще си върнем Галия. И следващите поколения няма да видят повече легиони.
— И ти ще бъдеш цар? — попита Брай.
Верцингеторикс се разсмя.
— Аз съм цар, братчето ми. Цар на велик народ. Сега, когато племената си спомниха повика на кръвта, нищо на света не може да ни спре. Със зората всичко това ще свърши и ще сме свободни.
В първите сивкави лъчи видяха лагера на галските конници — простираше се на цели три мили. Чуха и радостните викове на защитниците на Алезия — галите бяха видели пристигналата подкрепа.
Въпреки че наближаваше лято, сутринта беше студена. Храната, докарана от римската провинция в подножието на Алпите, беше първото топло ядене от дни и войниците я изядоха бързо — много дори облизаха канчетата.
Римските укрепления около Алезия бяха достатъчно високи, за да накарат галите да спрат и да обмислят как да нападнат. Издигаха се на двайсет стъпки и зад и върху тях бяха разположени четирийсет хиляди от най-добрите пешаци на света. Това не беше лесен противник дори при огромния брой хора, които беше събрал Мадок.
Самият той не знаеше колко точно са бойците му — знаеше само, че никога не е виждал такава армия, събрана на едно място. Но въпреки това беше предпазлив, тъй като Верцингеторикс го беше предупредил да внимава, когато се измъкна от Алезия, за да събере племената.
— Не забравяй хелветите — напомни му той.
Дори когато врагът ги превъзхождаше многократно, римляните бяха победили всяка армия, изправила се срещу тях. Оцелелите римляни пък, събрани тук, бяха ветерани — а те най-трудно можеше да бъдат убити. На Мадок му се искаше брат му да е с него, за да направлява конниците. Усещаше критичните погледи на бойците си и това го притесняваше. Знаеше, че брат му е по-добър цар, отколкото би бил той. Той нямаше да успее да обедини племената — нещо, което не се беше случвало от хиляда години. Старите вражди бяха забравени и в крайна сметка племената бяха изпратили най-добрите си мъже, за да помогнат на върховния цар да счупи гръбнака на римските нашественици.
Сега всичко зависеше от неговите думи и десетки хиляди ги очакваха.
Юлий се качи на хълма, за да се обърне към мъжете, които предвождаше вече девет години. Познаваше стотици от тях по име. Огледа редиците и видя десетки познати лица — всички го чакаха да заговори. Знаеха ли колко е напрегнат? Беше споделял с тях лишенията на походите и опасността на битките. Бяха го виждали да полага повече усилия от всеки от тях, да върви с дни, без да спи, докато не му останеше нищо друго освен желязната воля, която го крепеше на крака.