Земя на славата [bg]

Навъси се. Ако Крас беше жив, можеха да изковат някой нов компромис, но тази надежда беше умряла с него. Въпреки всичко Юлий знаеше, че ако беше на мястото на Помпей, щеше да побърза да разчисти терена от всеки, който би могъл да се окаже заплаха. Както веднъж му беше казал Крас, политиката е кървав бизнес.

С внезапно прозрение отиде до масата и отвори останалите писма — гледаше само първите редове от всяко. Изведнъж замръзна и си пое дълбоко дъх. Писмото беше от Помпей. Усети как го обзема ярост, докато четеше помпозните заповеди. В редовете дори не се споменаваше за Крас и Юлий хвърли писмото с отвращение и отново закрачи нервно. Знаеше, че не може да очаква друго от диктатора, разбира се, но все пак беше шок да прочете бъдещето си в тези редове.

Вратата се отвори с трясък и нахълта Брут — носеше своите писма.

— Чу ли вече?

Юлий кимна. В главата му започнаха да се оформят планове.

— Изпрати хора да съберат легионите, Брут. Мъжете ни са станали дебели и бавни през зимата. Искам ги утре до обед извън града, започваме маневри.

Брут зяпна.

— Значи се връщаме в Галия, така ли? Ами Крас? Мисля, че…

— Не ме ли чу? — изрева Юлий. — Половината ни хора са почти безполезни след толкова курви и вино. Кажи на Марк Антоний, че тръгваме. Да събере всички.

Брут го гледаше. На устните му напираха въпроси, но той ги преглътна. Дисциплината го принуди само да отдаде чест. Излезе и Юлий чу как гласът му вдигна останалите в къщата.

Юлий помисли отново за писмото на Помпей и предателството му. В думите му нямаше и знак за годините, през които се познаваха. Беше само официална заповед да се върне в Рим — сам. Да се върне при единствения човек на света, който можеше да се страхува толкова от него, че да го убие.