Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Ето кой е свят! Ето кой е праведен! — чуха се възгласи вече без страх. — Ето кой трябва да бъде старец — прибавяха други вече озлобено.
— Няма да стане старец… Ще отхвърли това… няма да служи на проклетото новаторство… няма да подражава на техните глупости — тутакси подзеха други гласове и докъде би стигнало това, мъчно може да си представи човек, но тъкмо в тази минута удари камбаната, призовавайки за служба. Изведнъж всички почнаха да се кръстят. Вдигна се и отец Ферапонт и кръстейки се, тръгна към своята килия, без да се обръща, като все още продължаваше да вика, но вече нещо съвсем несвързано. Подир него тръгнаха някои, малцина на брой, но мнозинството почна да се разотива, бързайки за служба. Отец Паисий предаде четенето на отец Йосиф и слезе долу. От безумните викове на тези фанатици не можеше да се разколебае, но сърцето му изведнъж се опечали и затъгува за нещо странно и той почувствува това. Спря се и изведнъж се попита: „Защо е тази моя тъга, дори до упадък на духа?“ — и с учудване прозря тутакси, че тази внезапна негова скръб произлиза, изглежда, от една съвсем малка и особена причина: работата е там, че в тълпата, която се трупаше сега пред входа на килията, между другите развълнувани забеляза и Альоша и си спомни сега, че като го видя, веднага почувствува в сърцето си сякаш някаква болка. „Но нима този младеж толкова много значи сега в моето сърце?“ — попита се той изведнъж с учудване. В тази минута Альоша тъкмо минаваше покрай него, като да бързаше нанякъде, но не по посока на храма. Погледите им се срещнаха. Альоша бързо отмести очи и ги сведе към земята и вече по самия вид на младежа отец Паисий се досети каква силна промяна става в този миг в него.
— Нима и ти си се изкушил? — възкликна изведнъж отец Паисий. — Та нима и ти си с маловерните! — прибави той скръбно.
Альоша се спря и някак неопределено погледна отец. Паисий, но пак бързо отмести очи и пак ги сведе към земята. При това той стоеше извърнат встрани и не обърна лице към отец Паисий. Отец Паисий го наблюдаваше внимателно.
— Но закъде бързаш? Благовестят за служба! — попита той пак, но Альоша пак не отговори нищо.
— Да не напускаш скита? Как тъй, без да обадиш, без да се благословиш?
Изведнъж Альоша се усмихна накриво, странно, много странно стрелна с очи отец Паисий, онзи, комуто го бе поверил, умирайки, бившият негов ръководител, бившият властелин на сърцето и ума му, възлюбленият негов старец, и изведнъж пак като преди, без да отговори, махна с ръка, сякаш дори без да го е грижа дали се държи почитателно, и тръгна е бързи крачки към портите на скита.
— Ти пак ще се върнеш! — пошепна отец Паисий, като гледаше подире му с горчиво учудване.
II. Такава минутка
Отец Паисий, разбира се, не се излъга, като реши, че неговото „мило момче“ ще се върне пак и може би дори (макар и не напълно, но все пак прозорливо) проникна в истинския смисъл на душевното състояние на Альоша. Независимо от това признавам откровено, че самият аз много трудно бих могъл да предам сега ясно точния смисъл на тази странна и неопределена минута в живота на толкова обичния ми и толкова още млад герой на моя разказ. На горчивия въпрос на отец Паисий, отправен към Альоша: „Или и ти си с маловерните?“ — аз, разбира се, бих могъл със сигурност да отговоря вместо Альоша: „Не, той не е с маловерните.“ Нещо повече, дори беше точно обратното: цялото негово смущение бе произлязло именно от това, че той много вярваше. Ала смущение все пак имаше, все пак се беше породило и то беше тъй мъчително, че дори и после, дълго време след това, Альоша смяташе този скръбен ден за един от най-тежките и съдбоносни дни в живота си. А ако ме попитат направо: „Нима пък всичката тази тъга и тревога са се породили у него само защото тялото на неговия старец, вместо да започне незабавно да дава изцеления, напротив, бе подложено на такова бързо разлагане“, ще отговоря на това, без да се колебая: „Да, наистина, така беше.“ Бих помолил само читателя да не бърза още да се смее твърде много на чистото сърце на моя младеж. А самият аз не само нямам намерение да моля прошка от него или да извинявам и оправдавам неговата простодушна вяра с младата му възраст например или с неуспехите в науката, които бе изучавал по-рано, и пр., и пр., но ще направя дори противното и твърдо ще заявя, че чувствувам искрено уважение към природата на неговото сърце. Без съмнение друг някой младеж, който приема сърдечните впечатления предпазливо, който вече умее да обича не горещо, а само топло, с ум, макар и верен, но прекалено разсъдителен за възрастта (и затова евтин), такъв юноша, казвам аз, би избягнал онова, което се случи с моя юноша, но в някои случаи наистина е по-почтено да се поддаде човек на известно увлечение, макар и неразумно, но все пак породено от голяма любов, отколкото да не му се поддаде изобщо. Толкова повече на младини, защото неблагонадежден е онзи юноша, който е винаги прекалено разсъдителен и такъв няма голяма стойност — това е моето мнение! „Но — ще се противопоставят може би разумните хора — не може пък всеки юноша да вярва в такъв предразсъдък и вашият юноша не може да бъде образец за другите.“ На това ще отговоря пак: да, моят юноша вярваше, вярваше свято и непоклатимо, но аз все пак не моля прошка за него.