Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Махни се, сатана, махни се, сатана! — повтаряше той при всеки кръст. — Извергая извергну! — извика пак. Беше облечен в грубото си расо, препасано с връв. Изпод кълчищната му риза се виждаха открилите му гърди, обрасли с бели косми. Нозете му бяха съвсем боси. Щом размаха ръце, почнаха да се люлеят и да дрънчат жестоките вериги, които носеше под расото. Отец Паисий прекъсна четенето, пристъпи напред и застана пред него в очакване.
— Защо си дошъл, честни отче? Защо нарушаваш благочинието? Защо вълнуваш смиреното стадо? — проговори той най-после, като го гледаше строго.
— Поради що съм дошъл? Що питаш? Како веруеш? — изкрещя отец Ферапонт като юродив. — Дойдох да изгоня тукашните ви гости, дяволи мръсни. Гледам, много сте ги насъбрали без мен. С метла искам да ги нзмета.
— Злия дух гониш, а може би на него служиш — безстрашно продължи отец Паисий, — и кой може да каже за себе си: „свят съм“? Ти ли, отче?
— Нечестив съм, а не свят. В кресло няма да седна и няма да поискам да ми се кланят като на идол! — кресна отец Ферапонт. — Нине людете вярата свята съсипват. Покойникът, вашият светия — обърна се той към тълпата, като сочеше с пръст ковчега, — отричаше дяволите. Слабително даваше против дяволите. И ето те се развъдиха при вас като паяци из ъглите. А днес и той самият се въвони. В това указание Господне велико виждаме.
И наистина веднъж се беше случило така, когато отец Зосима беше жив. На един от калугерите започна да се присънва, а накрая и наяве да му се явява нечистата сила. А когато той в най-голям страх откри това на стареца, последният му препоръча непрекъсната молитва и усилен пост. Но когато и това не помогна, го посъветва, без да прекъсва поста и молитвите, да вземе едно лекарство. От това мнозина още тогава се изкушаваха и говореха помежду си, поклащайки глава, а най-много отец Ферапонт, комуто веднага бяха побързали да разправят някои хулители относно „необикновеното“ за такъв особен случай разпореждане на стареца.
— Махни се, отче! — рече повелително отец Паисий. — Не хората съдят, а Бог. Може тук да виждаме такова „указание“, що е непосилно да разберем ни ти, ни аз, ни някой друг. Махни се, отче, и не вълнувай стадото! — повтори той настойчиво.
— Не спазваше постите според калугерския си чин, от туй е и указанието. Това е ясно и грехота е да се крие! — не мирясваше загубилият разум разпален вярващ. — От сладкиши се съблазняваше, госпожите му носеха в джобовете си, с чай се подслаждаше, на стомаха си угаждаше, пълнеше го със сладости, а ума си — с надменни помишления… Зарад туй претърпя този срам…
— Лекомислени са словата ти, отче! — издигна глас и отец Паисий. — На твоя пост и на твоето подвижничество се удивлявам, но думите ти са лекомислени, като да ги говори някой непостоянен и младоумен младеж мирски. Излез си, отче, заповядвам ти! — прогърмя в заключение отец Паисий.
— Аз ще си отида! — проговори отец Ферапонт, сякаш малко смутен, но без да го напуска озлоблението. — Вий сте учени! От много ум сте възнесени над моето нищожество. Дойдох тук малограмотен, а тук и което знаех, забравих, сам Господ Бог ме защити мене, нищожния, от вашата премъдрост…
Отец Паисий стоеше над него и чакаше с твърдост. Отец Ферапонт помълча и изведнъж се натъжи, подпря с дясната си длан бузата и произнесе напевно, взрян в ковчега на покойника:
— Над него утре ще пеят: „Помощник и покровител“ — православния канон, а над мен, като издъхна, само „Кая житейская сладость“ — мъничко стихирче200 — проговори той сълзливо и жално. — Възгордели сте се и възнесли, пусто е това място! — закрещя внезапно като луд, махна с ръка, бързо се обърна и бързо слезе по стъпалата надолу. Тълпата, която чакаше долу, се раздвижи; някои веднага тръгнаха след него, но някои се забавиха, защото килията все още беше отворена, а отец Паисий бе излязъл подир отец Ферапонт на вратата и наблюдаваше оттам. Но разпаленият старик още не беше свършил; като се отдалечи на двадесетина крачки, той изведнъж се обърна към залязващото слънце, вдигна двете си ръце и — като да го подкоси изведнъж някой — сгромоляса се на земята с неистов крясък.
— Моят Господ победи! Христос победи залязващото слънце! — изкрещя неистово той с вдигнати към слънцето ръце и като падна по очи на земята, зарида с глас като малко дете, цял разтреперан от плач, прострял по земята ръце. Тогава всички се спуснаха към него, чуха се възклицания и ридание в отговор на неговите ридания… Някакво изстъпление обзе всички.
200
При изнасяне на тялото (от килията в църквата и след опелото от църквата — на гробищата) на монаха и схимонаха се пеят стихирите „Как житейская сладость“. Ако починалият е йеросхимонах, пее се канонът „Помощник и покровител…“ (Бел. автора)