Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Тук ли си, Алексей? Та нима… — заговори той учуден, но не довърши и се спря. Искаше да каже: „Нима дотам си стигнал?“ Альоша не го и погледна, но по раздвижването му Ракитин веднага почувствува, че той го чува и разбира.
— Но какво ти е? — продължи той да се учудва, но учудването на лицето му започна да се сменя с усмивка, която преминаваше все повече и повече в подигравателен израз.
— Слушай, търся те вече два часа и повече. Ти изведнъж изчезна оттам. Какво правиш тук? Какви са тия благоглупости от тебе? Та погледни ме поне…
Альоша вдигна глава, седна и подпря гръб на дървото. Той не плачеше, но лицето му изразяваше страдание, а в погледа му личеше раздразнение. Той впрочем не гледаше Ракитин, а някъде встрани.
— Знаеш ли, че съвсем ти се е променило лицето? Нищо не е останало от предишната ти прословута кротост. Разсърдил си се някому, или какво? Обидили ли са те?
— Остави ме! — проговори изведнъж Альоша, пак без да го погледне, и уморено махна с ръка.
— О-хо, я виж какви сме станали! Взехме да подвикваме съвсем като другите смъртни. И това един ангел! Е, Альошка, учуди ме ти, знаеш ли, искрено ти го казвам. Отдавна на нищо тук не се учудвам. Но теб все съм те имал за образован човек…
Альоша най-сетне го погледна, но някак разсеяно, сякаш все още не го разбираше добре.
— Но нима само затова, че твоят старец взе да се вмирисва? Та сериозно ли си вярвал, че ще почне да върти чудеса? — извика Ракитин, преминавайки пак към най-искрено учудване.
— Вярвах, вярвам и искам да вярвам, и ще вярвам, е, какво искаш още? — извика Альоша нервно.
— Съвсем нищо, гълъбче. Уф, дявол го взел, та на такива работи дори тринадесетгодишен ученик сега не вярва. Но впрочем по дяволите… Та си се разсърдил, значи, сега на своя Бог, възбунтувал си се: не ме зачетоха, един вид, с чин, за празника орден не ми дадоха! Ех, вие!
Альоша някак продължително и с присвити очи изгледа Ракитин и в очите му нещо изведнъж проблесна… но не озлобление към Ракитин.
— Аз против моя Бог не се бунтувам, само „неговия свят не приемам“ — усмихна се изведнъж Альоша криво.
— Как тъй неговия свят не приемаш? — каза Ракитин, като се позамисли върху отговора му. — Какви са тия глупости?
Альоша не отговори.
— Хайде, стига сме приказвали празни приказки, сега по същество: ял ли си днес?
— Не помня… ядох, струва ми се.
— Трябва да се подкрепиш, ако се съди по лицето ти. Да те съжали човек, като те гледа. При това и през нощта не си спал, чух, заседание сте имали там. А после всичките тези дандании и разправии… Само малко просфора сигурно си сдъвкал! Аз имам в джоба наденица, одеве я взех от града за всеки случай, като идвах насам, но ти сигурно наденица няма да ядеш…
— Дай наденицата.
— Е-хе! Я го виж ти! Значи, вече пълен бунт, барикади! Е, братко, няма защо да се пренебрегват тези неща. Ела у нас… И аз бих му гаврътнал сега малко водка, уморен съм ужасно. Водка май няма да се решиш… или ще пийнеш?
— Давай и водка.
— Охо! Чудно, братко! — И Ракитин го изгледа като луд. — Е, все едно, водка или наденица, но това е добре, чудесно и не бива да се изпуща, да вървим!
Альоша стана от земята мълком и тръгна подир Ракитин.
— Да го видеше сега това брат ти Ванечка, как ли щеше да се изуми! Тъкмо се сетих, твоят брат Иван Фьодорович тази сутрин си дигнал чуковете за Москва, знаеш ли?