Братя Карамазови

Щом започна да се усеща разложението, вече дори и само по вида на калугерите, които влизаха в килията на покойния, можеше да се разбере защо идват. Влезе, постои малко и излиза да потвърди по-скоро вестта пред другите, които на тълпа чакаха вън. Някои от тия очакващи скръбно поклащаха глава, а други дори не искаха да крият радостта си, която явно сияеше в озлобените им погледи. И никой вече не ги укоряваше, никой не издигаше глас за добра дума, което беше дори чудно, защото преданите на починалия старец бяха в манастира все пак мнозинство; но види се, сам Господ допусна, щото този път малцинството временно да вземе връх. Скоро в килията почнаха да се явяват същите съгледвачи и измежду миряните, повечето измежду образованите посетители. От простолюдието влизаха малцина, макар че пред портата на скита се беше натрупал много народ. Несъмнено беше, че именно подир три часа приливът на светските посетители се засили много и именно вследствие на съблазнителната вест. Такива, които може би изобщо нямаше да дойдат тоя ден и нито биха мислили да идват, сега неочаквано дойдоха, между тях и някои особи със значителен чин. Впрочем външно благочинието още не се нарушаваше и отец Паисий твърдо и отсечено, със строго лице продължаваше да чете гласно Евангелието, като че ли не забелязваше това, което става, макар че отдавна беше забелязал нещо необичайно. Но ето че и до него започнаха да достигат гласове, отначало доста тихи, но постепенно все по-силни и по-смели. „Изглежда, че Божият съд не е като човешкия“ — дочу изведнъж отец Паисий. Пръв го промълви един мирянин, градски чиновник, вече доста възрастен човек, и доколкото се знаеше за него, твърде набожен, но като го промълви гласно, той само повтори онова, което калугерите отдавна си шепнеха на ухо. Те отдавна вече бяха пошепнали тази безнадеждна дума и най-лошото беше, че почти с всяка минута проличаваше и нарастваше при тая дума някакво тържество. Скоро обаче започна да се нарушава дори самото благочиние и ето сякаш всички почувствуваха дори някакво право да го нарушат. „И как можа да се случи това — казваха някои от калугерите, изпърво сякаш със съжаление. — Тялото му беше малко, сухо, кожа и кости, откъде се взе това зловоние?“ — „Значи, нарочно Бог е поискал да укаже“ — бързо прибавяха други и тяхното мнение се приемаше безспорно и на минутата, защото все пак те сочеха, че макар зловонието да е естествено, както при всеки починал грешник, все пак би се усетило по-късно, а не с това толкова явно избързване, поне след едно денонощие щеше да се появи, а „това изпревари природата“, значи, е само от Бога и нарочно негово указание. Искал е да посочи. Това съждение поразяваше неотразимо. Кроткият отец йеромонах Йосиф, библиотекарят, любимец на покойния, понечи да възрази на някои от злодумците, „че не е винаги така“ и че не е някаква догма в православието тази необходимост за нетление на телата на праведниците, а е само едно мнение и че дори в най-прославените кътчета, в Атон например, не се смущават толкова от тленната миризма и не телесната нетленност се смята там главен признак за прославянето на спасените, а цветът на костите им, когато телата им пролежат много години в земята и дори изтлеят в нея, „и ако се намерят костите жълти като восък, това е именно най-главният знак, че Господ е прославил покойния праведник; ако пък се намерят не жълти, а черни, това значи, че не го е удостоил Господ със слава — ето как е в Атон, място велико, където от древни времена непоклатимо и в пресветла чистота се съхранява православието“ — завърши отец Йосиф. Но думите на смирения отец минаха без внушение и дори предизвикаха насмешлив отпор: „Всичко това е ученост и новаторство, няма какво да го слушаме“ — решиха в себе си монасите. „У нас е постарому; малко ли новаторства излизат сега, трябва ли да подражаваме на всички?“ — прибавяха други. „У нас е имало свети отци не по-малко, отколкото там. Те там са под турско робство и всичко са изпозабравили. При тях и православието отдавна се е замътило, пък и камбани нямат“ — добавяха най-големите присмехулници. Отец Йосиф се оттегли огорчен, толкова повече, че и самият беше изказал своето мнение не съвсем твърдо, а като че ли също без много да си вярва. Но той със смущение долови, че започва нещо твърде неблаговидно и че надига глава дори истинско непокорство. Малко по малко подир отец Йосиф затихнаха и всички разсъдливи гласове. И някак така стана, че всички, които обичаха покойния старец и приемаха въвеждането на старчеството с умилно послушание, отведнъж се изплашиха страшно от нещо и като се срещаха, само плахо се поглеждаха в лицата. Неприятелите пък на старчеството като новаторство гордо вдигнаха глава. „Покойният старец Варсанофий не само не вонеше, а лееше благоухание — злорадо напомняха те, — но той не беше със старчество заслужил, а с това, че беше праведен.“ А веднага след туй върху току-що починалия старец се посипаха и упреци, и дори обвинения: „Несправедливо учеше той: учеше, че животът е велика радост, а не смирение в сълзи“ — казваха едни от най-неумните. „Вярваше по модата, не признаваше материалния огън в ада“ — прибавяха други, още по-неумни от тях. „Не беше строг в поста, разрешаваше си разни сладости, ядеше сладко от вишни с чай, много го обичаше, госпожиците му го изпращаха. Прилича ли на калугер да пие чайове?“ — приказваха други завистници. „Горделиво се държеше — жестоко припомняха най-злорадите, — за светия се смяташе, на колене му падаха и той го приемаше като редно.“ „Злоупотребяваше с тайнството на изповедта“ — прибавяха със злобен шепот най-големите противници на старчеството, и то измежду най-старите и строги в своето богомолство калугери, истински постници и мълчаливци, които мълчаха, докато той беше жив, но сега отведнъж отвориха уста, което вече беше ужасно, защото техните думи силно влияеха на младите и още нестабилни калугери. Внимателно слушаше всичко това и обдорският гостенин, калугерът от „Свети Силвестър“, дълбоко въздишаше и поклащаше глава: „Да, както личи, отец Ферапонт вчера говори справедливо“ — каза си той и в този момент се показа и самият отец Ферапонт; той идеше сякаш именно за да засили сътресението.