Братя Карамазови

Видите ли: макар и да заявих по-горе (и може би твърде прибързано), че няма да обяснявам, да се извинявам и да оправдавам моя герой, но виждам, че все пак е необходимо да обясня някои работи, за да може разказът ми да бъде разбран по-нататък. Ето какво ще кажа: тук въпросът не беше за чудесата. Не става дума за нетърпеливо лекомислено очакване на чудеса. И не за тържеството на някакво убеждение бяха потрябвали тогава чудеса на Альоша (това пък съвсем не), не заради някаква идея предварителна, превзета, която по-скоро да възтържествува над друга — о, не, съвсем не: тук във всичко това и преди всичко на първо място стоеше пред него лицето и само лицето — лицето на неговия възлюблен старец, лицето на онзи праведник, когото почиташе до такова обожание. Там е работата, че цялата любов, която се таеше в неговото младо и чисто сърце към „все и вся“, по̀ така време и през цялата минала година понякога като че ли се съсредоточаваше, може би дори неправилно, главно само върху едно същество, поне в най-силните пориви на сърцето му — върху неговия възлюблен старец, сега покойник. Наистина това същество тъй дълго бе стояло пред него като безспорен идеал, че всичките му младежки сили и целият им устрем не можеха да не се насочат изключително към този идеал, та понякога дори до забравяне на „все и вся“. (По-късно си спомняше, че през този тежък ден съвсем беше забравил брат си Дмитрий, за когото така беше загрижен и неспокоен предната вечер; забравил беше също да занесе на бащата на Илюшечка двестате рубли, което с такъв жар бе решил по-рано да изпълни.) Но все пак не чудеса му трябваха, а само „висша справедливост“, която беше, според неговото вярване, нарушена и което тъй жестоко и внезапно рани сърцето му. И какво от това, че тази „справедливост“ в очакванията на Альоша, дори и от самия ход на нещата, беше взела формата на чудеса, незабавно очаквани от праха на неговия обожаван бивш ръководител? Та така мислеха и очакваха и всички в манастира, дори ония, пред ума на които Альоша се прекланяше, самият отец Паисий например, и ето че Альоша, без да се тревожи от някакви съмнения, бе облякъл и своите мечти в същата форма, в каквато ги бяха облекли всички. Пък и отдавна вече това се беше оформило така в неговото сърце поради цялата година манастирски живот и то вече бе свикнало да очаква това. Но справедливост жадуваше той, справедливост, а не само чудеса! И ето онзи, който трябваше според неговите надежди да бъде издигнат най-високо от всички в целия свят — той вместо славата, която му подобаваше, отведнъж бе низвергнат и опозорен! За какво? Кой бе отсъдил? Кой можеше така да отсъди — ето въпросите, които веднага налегнаха неопитното му и девствено сърце. Той не можеше да понесе без обида и дори без сърдечно озлобление, че най-праведният от праведните е подхвърлен на такова присмехулно и злобно надсмиване от страна на тъй лекомислената и толкова под него стояща тълпа. Но нека да нямаше никакви чудеса, нека да не станеше никакво чудо и да не се оправдаеше веднага очакваното, ала защо стана безславие, защо се допусна позор, защо е това прибързано тление, което бе „изпреварило природата“, както казваха злобните монаси? Защо е това „указание“, което с такова тържество извеждат сега заедно с отец Ферапонт, и защо смятат, че дори са получили правото да го тълкуват така? Къде е прочее провидението и Божият пръст? Защо се беше скрило в „най-потребната минута“ (мислеше Альоша) и сякаш само бе поискало да се подчини на слепите, неми, безжалостни естествени закони?