Братя Карамазови

а стаята? Но този въпрос, изречен от някого случайно и между другото, остана без отговор и почти незабелязан — може би го забелязаха само, и то в себе си, някои от присъствуващите, в този смисъл, че да се очаква разлагане и зловоние от тялото на такъв покойник е голяма нелепост, достойна дори за съжаление (ако не и насмешка) относно слабата вяра и лекомислието на изреклия този въпрос. Защото се очакваше тъкмо обратното. Но ето, скоро подир пладне започна нещо, отбелязано от влизащите и излизащите първо само мълком и в себе си и дори с явна боязън у всеки да съобщи на друг миналата му мисъл, което обаче към три часа след пладне се прояви тъй ясно и неопровержимо, че вестта за това мигом се разнесе по целия скит и сред всички богомолци, посетители на скита, тутакси проникна и в манастира и хвърли в изумление всички манастирски жители, а накрая съвсем скоро стигна и до града и развълнува там всички, и вярващи, и невярващи. Невярващите се възрадваха, а колкото до вярващите, намериха се някои, които се възрадваха дори повече от най-невярващите, защото „хората обичат падението на праведния и неговия позор“, както бе казал покойният старец в едно от своите поучения. Работата е там, че от ковчега малко по малко, после все повече, бе започнал да се носи дъх на разложение, а към три часа след пладне вече се усети твърде ясно и започна доста да се засилва. И отдавна вече не беше имало и дори не беше възможно да си припомни някой от целия минал живот на нашия манастир такава съблазън, грубо разюздана и дори невъзможна в друг случай, каквато се забеляза веднага след това събитие между самите калугери. Отсетне и дори подир много години някои наши разумни калугери, като си припомняха целия този ден в подробности, се учудваха и ужасяваха по какъв начин бе могла тая съблазън тогава да достигне до такива размери. Защото и по-рано се беше случвало да умират калугери, живели много праведен живот и чиято праведност познаваха всички, старци богобоязливи, а пък и от техните смирени ковчези бе излизало зловоние, което естествено се появява при всеки мъртвец, ала това не създаваше съблазън, дори каквото и да било вълнение. Разбира се, имало е и у нас някои измежду починалите в старо време, споменът за които беше се запазил още жив в манастира и останките на които според преданието не бяха показали тление — нещо, което умилително и тайнствено беше повлияло на братята и се беше съхранило в тяхната памет като нещо благолепно и чудесно и като обет за бъдеща още по-голяма слава от техните гробници, ако само по волята Божия настъпят такива времена. Особено беше се запазил споменът за доживелия до сто и пет години старец Йов, знаменит подвижник, велик постник и мълчаливец, който беше починал отдавна, още през десетте години на настоящото столетие, и чийто гроб с особено и извънредно уважение се показваше на всички богомолци, когато идваха за пръв път, като се споменаваха при това тайнствено някакви велики надежди. (Това беше същият гроб, на който отец Паисий намери сутринта Альоша.) Освен за тоя отдавна починал старец имаше същият жив спомен и за починалия сравнително неотдавна велик отец йеросхимонах старец Варсанофий, същия, от когото отец Зосима бе приел старчеството и когото още приживе всички богомолци в манастира смятаха просто за юродив. За тия двама беше се запазило в преданието, че лежали в ковчезите си като живи и били погребани съвсем нетленни и че дори лицата им като да се били просветлили в ковчега. А някои дори си спомняха упорито, че от техните тела се усещало явно благоухание. Но дори въпреки тия тъй внушителни спомени все пак би било трудно да се обясни пряката причина, поради която пред ковчега на стареца Зосима можа да стане нещо толкова лекомислено, нелепо и злобно. Колкото до мен лично, аз мисля, че тук се бяха събрали едновременно и много други неща, множество различни причини, които общо бяха повлияли. Една от тях например беше просто онази закореняла вражда към старчеството като към зловредно новаторство, която се таеше дълбоко в манастира в умовете на мнозина още калугери. А после, разбира се, главното беше завистта към светостта на починалия, тъй силно утвърдила се приживе, че сякаш беше забранено дори и да се възразява против нея. Защото, макар че покойният старец беше привлякъл към себе си мнозина и не толкова с чудеса, колкото е любов, и беше създал около себе си сякаш цял един свят от хора, които го обичаха, все пак и дори толкова повече именно с това си беше спечелил и завистници, а след това и ожесточени врагове, и явни, и тайни, и не само между манастирските жители, но дори и между миряните. Никому например не беше направил зло, но ето: „Защо пък го смятат толкова за светец?“ И единствено само тоя въпрос, като се повтаряше постепенно, породи най-накрая цяла бездна от най-ненаситна злоба. Ето защо аз мисля, че мнозина, като усетиха тленната миризма на тялото му, при това тъй скоро — защото не беше минал още и един ден от смъртта му, — бяха безкрайно зарадвани; също както измежду преданите на стареца, които и досега го почитаха, се намериха веднага такива, които бяха едва ли не оскърбени и обидени лично от това събитие. А всичко ставаше постепенно по следния начин.