Далечно царство

Брегът почерня от врагове, а откъм града тичаха други, за да се присъединят към тях. Морташъс изграждаше мост от пепелта на телата им и от обхванатите от огъня кости и скоро мостът стана достатъчно голям, та да се покатерят по него и да ни хванат. Но трябваше да побързат, защото огънят нямаше господар, който да го командва: от една страна, той беше наш щит, но от друга — и наш враг, и ни изтласкваше към морето. Морташъс изпрати десетки от робите си във водата зад нас, за да ни отрежат пътя за бягство, и се спусна по-ниско, подигравайки се на безнадеждната ни глупост.

През разчупените дъски на кея се пресегна ръка — искаше да сграбчи крака на Дженъс. Скочих, изкрещях и я отсякох със сабята си. Дженъс политна и падна. Морташъс се изкиска и се спусна към нас. Дженъс вдигна отсечената ръка, пъхна сабята си в извитите и пръсти и те я стиснаха здраво. После хвърли с всичка сила сабята нагоре, към магьосника. Сякаш насочвани от някакъв фантом, сабята и стисналата я ръка полетяха към Морташъс. Смехът му секна — острието го прободе точно между очите. Магьосникът зави от яд и болка и цопна във водата. Видяхме го как потъна, но нямахме време да се насладим на тази гледка, защото живите мъртъвци вече нахлуваха по моста от трупове върху горящия кей. И знаехме, че техният господар ще излезе изпод вълните, за да им помогне.

Помолих за прошка боговете, създали тялото и душата ми, и изпратих последните си благодарности към Халаб. От огъня изскочи някакъв пушещ, почти овъглен звяр. Вдигнах сабята си да го посека.

И изведнъж повя вятърът на съдбата. Дълбок, ясен глас на гигантски магически звънец прозвуча откъм морето. Беше толкова силен, че всички други звуци изчезнаха. Кънтенето ни заля и отмина, изпълни тъмната нощ. После прозвуча отново и почувствахме как над нас се спуска покой. Ясната звънтяща песен смири огъня, чуха я дори мъртвите роби на Моргашъс: те се спряха и се заслушаха, и когато последното ехо на звънеца заглъхна, хвърлиха оръжията, обърнаха се и се затътриха назад към дупките си.