Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
Всичко изглеждаше толкова внезапно, прибързано. Не бе имала възможност да се сбогува с никого - нито с Тимс, нито с готвача в столовата на самолетната палуба, нито с момичетата от каютата, които сякаш се бяха изпарили. „Нима това е всичко?“, мислеше си тя. „Последните ми връзки с родината просто отлитат с бриза?“
Когато първата булка достигна до края на подвижното мостче, откъм тълпата се понесоха бурни овации и във въздуха блеснаха десетки светкавици на фотоапарати. Оркестърът засвири „Танцуващата Матилда“.
- Толкова съм нервна, че направо ще се подмокря - каза момичето до нея.
- Моля те, нека да е тук, нека той да е тук - мърмореше тихичко друго в носната си кърпа.
- Уилсън, госпожа Кери. - Имената се редуваха, вече но-бързо. - Багажът ви е освободен от митница...
„Какво направих?“, мислеше си Маргарет, загледана в непознатата страна. Къде ли беше Франсис? Ейвис? Седмици наред това бе само далечна мечта, светият граал, който сънуваш и си представяш отново и отново. Сега, когато беше тук, се чувстваше разколебана и неподготвена. Имаше усещането, че никога в живота си не се е чувствала толкова самотна.
И внезапно го чу. Изречено два пъти, преди да го чуе:
- О`Брайън, госпожа Маргарет... Госпожа О`Брайън?
- Хайде, момиче - подкани я съседката по опашка и я побутна напред. - Размърдай се. Време е да слизаме.
Капитанът тъкмо бе започнал да показва на кмета на града мостика, когато на вратата се появи един офицер.
- Една булка е дошла да ви види, сър.
Кметът, с наедряла и отпусната в областта на корема фигура, чиято верига, символ на поста му, висеше от смъкнатите му рамене като хамак, бе демонстрирал почти непреодолимо желание да докосне всичко.
- Дошла да се сбогува за последно, а? - подхвърли той.
- Покани я да влезе.
Хайфийлд си каза, че вероятно още преди да я види, е знаел коя е. Тя застана на прага и лицето й пламна, когато видя кой е вътре.
- Съжалявам - извини се тя, с пресекнал глас. - Не исках да ви прекъсвам.
Вниманието на кмета бе изцяло погълнато от уредите пред него, а пръстите му сякаш сами се устремяваха натам.
- Помощник-капитане, би ли се погрижил за лорд кмета за малко?
Без да обръща внимание на начумерения вид на Добсън, той отиде до вратата. Тя беше облечена с бледосиня блуза с къси ръкави и панталони в защитен цвят, а косата й бе закрепена на кок на тила. Изглеждаше изтощена и неописуемо тъжна.
- Исках само да се сбогувам и да проверя дали няма още нещо, което бихте искали да направя. Искам да кажа, че всичко е наред.
- Всичко е наред - отвърна той и сведе поглед към крака си. - Мисля, че може да се каже, че вече сте свободна, сестра Маккензи.
Тя се загледа в дока долу, който гъмжеше от хора.
- Ще се оправите ли? - попита той.
- Да, капитане.
- Не се съмнявам. - Осъзна, че иска да каже нещо повече на тази тиха, загадъчна жена. Искаше отново да си поговори с нея, да чуе разказите й за времето в сестрин-ската служба, да чуе обяснението й за обстоятелствата около брака й. Имаше приятели на високи постове: щеше му се да й подсигури възможност да си намери добра работа. Така че уменията й да не бъдат похабени напразно. Нямаше никаква гаранция в крайна сметка, че което и да е от тези момичета ще бъде оценено, както заслужава.
Но пред хората си не можеше да каже нищо. Не и нещо, което би могло да бъде сметнато за неподобаващо.
Тя пристъпи напред и си стиснаха ръцете, а капитанът усети остро погледите на останалите мъже наоколо.
- Благодаря... за всичко - тихо каза той.
- Удоволствието беше мое, сър. Радвам се, че можах да помогна.
- Ако някога има нещо... каквото и да било, с което бих могъл да помогна, за мен би било чест да ми позволиш да...
Тя му се усмихна, тъгата за миг изчезна от погледа й, а после леко поклати глава, с което му даде да разбере, че не неговата помощ й е нужна, и си тръгна.
Маргарет стоеше пред съпруга си, слисана и онемяла от реалното му физическо присъствие. От красотата му в цивилни дрехи. От червения цвят на косата му. От широките, сплеснати върхове на пръстите му и начина, по който зяпаше корема й. Тя отметна кичур коса и внезапно й се прииска да бе положила повече усилия за прическата си. Опита се да проговори, но после установи, че не знае какво да каже.
Джо я гледаше сякаш цяла вечност. Тя бе смаяна колко непознат й се струваше той тук, в това далечно място. Сякаш новата обстановка го правеше чужд за нея. Притеснението я накара да сведе поглед. Стресната и странно засрамена, тя не можеше да помръдне. И тогава той пристъпи към нея с широка усмивка.