Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Това бе последният път, в който я зърнах. Имаше толкова много хора, които крещяха и се блъскаха, докато достигнат един до друг, че беше невъзможно да се види нещо. И когато вдигнах очи, някой ме дърпаше за ръката, а после мъж и жена се втурнаха един към друг и се вкопчиха толкова здраво, точно пред мен, не спираха да се целуват и дори не мисля, че ме чуха, когато ги помолих да се дръпнат от пътя ми. Не можех да виждам. Не различавах нищо.
Мисля, че точно тогава осъзнах, че това е загубена кауза. Всичко бе изгубено. И че можех да остана там ден и нощ, да остана вечно на това място, но понякога човек просто трябва да направи крачката напред и да продължи нататък.
Така и направих.
И това бе последният път, в който я видях.
ТРЕТА ЧАСТ
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Струва ми се ужасно тъжно, че оставих толкова прекрасни момчета и никога повече не чух нищо за тях след онзи ден... човек среща много хора по време на война, когато се създават големи приятелства. Повечето от oнeзи, които си спомнят такива дни, признават, че са направили същата грешка и не са поддържали връзка след това.
Л. Троуман. „Вино, жени и Война“
2002 г.
Стюардесата мина по пътеката между седалките, за да провери дали всички колани са закопчани за кацането, озарявайки пътниците с безукорната си професионална усмивка.
Тя не забеляза старата жена, която избърса леко очи, вероятно по-рязко, отколкото бе нужно. Седнала до нея, внучката й затегна колана си. Постави списанието, което предоставяха на пътниците по време на полета, в джоба на седалката пред себе си.
- Това е най-тъжната история, която някога съм чувала.
Възрастната жена поклати глава.
- Не е толкова тъжна, скъпа. В сравнение с други.
- Предполагам, че това обяснява реакцията ти спрямо онзи кораб. Мили боже, какъв е шансът това да се случи след толкова много години?
Тя сви рамене деликатно.
- Доста малък, предполагам. Макар вероятно да не биваше да се изненадвам толкова. Много кораби, които напускат военноморския флот, отиват за рециклиране, това е ясно.
Беше си върнала обичайното самообладание. Дженифър усещаше как постепенно се обгръща в него като с прозрачна черупка, която се втвърдява с всяка миля, която все повече ги отдалечава от Индия. Дори вече бе успяла няколко пъти да й се скара, задето не може да си намери паспорта и че пие бира преди обяд. Това ободри и развесели Дженифър. Защото, преди да се качат на самолета, тя не бе продумала и една думичка цели шестнадесет часа. Беше се смалила някак си, изглеждаше по-крехка, въпреки удобствата на луксозния хотел и първокласния салон, в който персоналът на авиолинията ги бе настанил, докато чакат излитането. Дженифър, стиснала ръката й, усещайки сухата й кожа, осъзна с пълна сила вината си. „Не биваше да я водиш тук - казваше вътрешният й глас. Тя е много стара. Ти я помъкна на друг континент и я остави да чака в горещата кола като някакво куче.“
Санджей бе предложил шепнешком да повикат лекар. Но баба й го бе прекъснала грубо, сякаш е направил неприлично предложение.
А после, малко след излитането, тя бе започнала да говори.
Дженифър не обърна внимание на стюардесата, предлагаща им напитки и ядки. Възрастната жена, изправена леко на мястото си, бе заговорила така, сякаш не бяха прекарали изминалите часове в ужасяващо мълчание, а бяха водили задълбочен разговор.
- Аз смятах това просто за обикновено пътуване, разбираш ли? - внезапно започна тя. - Начин да се придвижиш от точка А до точка Б, някакво прекосяване на океана.
Дженифър се бе размърдала на седалката си неловко, без да знае какво точно да каже. И без да може да определи изобщо нужен ли е в този случай отговор. За миг се разсея, докато обмисляше дали не е трябвало да се обади на родителите си. Те щяха да обвинят нея, естествено. Не бяха съгласни баба й да заминава. Именно тя бе настоявала двете да пътуват заедно. Вероятно бе искала да й покаже света. Да разшири хоризонта й. Да види тя как са се променили нещата.
Гласът на старата жена се бе снижил. Беше се обърнала към прозореца, сякаш говореше на небето.
- И ето че в този момент изпитвах чувства, които никога не бях очаквала да изпитам. И бях напълно уязвима пред всички онези хора, знаейки, че е само въпрос на време... - Тя се загледа през прозореца в божествената гледка - накъдрения килим от бели облачета, носещи се плавно в простора.