Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
„Готово“, каза си тя, докато се взираше в отражението си. „Изглеждам... изглеждам като...“
Той нямаше да дойде да я посрещне. Знаеше го също толкова сигурно, както и вярваше, че сега, най-сетне, наистина го познава. Той щеше да чака, докато получи вест от нея, докато се увери накъде вървят нещата. Ако тя каже „да“, щеше да я отрупа с обещания за вечна любов. Вероятно щеше да прекара цели години в уверения колко много я обича, колко я обожава и как всяка друга - тя дори мислено не можеше да изрече думите „негова съпруга“ - не означава нищо за него. Ако му заявеше, че не го иска, подозираше, че ще тъгува няколко дни, а после вероятно ще си каже, че е извадил късмет. Представяше си го сега, седнал до масата в кухнята, замислен за този кораб, раздразнителен и сърдит на неразбиращата го англичанка. Жена, която, ако познаваше Иън толкова добре, колкото и Ейвис го познаваше, щеше да предпочете да не задава прекалено много въпроси, за да не става причина за лошото му настроение.
Служителката на женския корпус, която бе олицетворение на рязката експедитивност, надникна през вратата.
- Добре ли сте, госпожо Радли? Уредила съм да качат малкия ви куфар на палубата с лодките, за да не се налага да носите нищо. Тя се усмихна бодро. - Ето, точно така. Нима не изглеждате сто процента по-добре от вчера? Всичко ли е наред? - Тя кимна към стомаха на Ейвис и дискретно снижи глас, макар в стаята да бяха само двете: - Имате ли още долни дрехи, които бихте искали да ви донеса от пералното?
- Не, благодаря отвърна Ейвис. След всичко, което вече бе принудена да изтърпи, не бе готова да се подложи на унижението да обсъжда долното си бельо с непозната.
- Ще бъда готова след две минути - допълни тя. - Благодаря.
Жената се отдръпна.
Ейвис прибра червилото си обратно в кутийката и нанесе последен пласт фина пудра върху лицето си. Застана неподвижна за момент, обърна се леко на едната и на другата страна, оглеждайки внимателно отражението си - съвършено отработено движение, - а после, само за миг, лицето й стана сериозно и тя се взря смело в себе си, отвъд грижливо положения върху бузите руж и гримираните очи. „Изглеждам“ - помисли си тя - „...помъдряла “
Хайфийлд стоеше на покрива на мостика, от двете му страни бяха застанали Добсън, първият помощник-капитан и радио-операторът, и даваше заповеди по вътрешния интерком на кормчията, докато грамадният военен кораб бавно се придвижваше в по-тесните канали и по-плитките води. Английският бряг, който отначало бе само мъгливо загатнат, сега се бе превърнал в категорично присъствие. Под него моряците, облечени в парадните си униформи, бяха строени в идеално прави редици по външния периметър на самолетната палуба, докато офицерите и по-старшите чинове бяха в зоната около острова - „Протокол алфа“, или „Прот А“, както бе известен на екипажа. Стояха в почти пълна тишина, леко разкрачени, с ръце отзад, а безукорните им униформи сякаш преобразяваха остарелия и овехтял кораб, на който служеха. Акостирането на дока по традиция бе един от най-забележителните моменти в плаването за всеки капитан: не беше възможно да не изпиташ гордост, застанал на мостика на голям военен кораб, с екипаж, подреден на палубата, и шум на приветстващата тълпа, вече отекващ в ушите ти. Хайфийлд знаеше, че няма мъж на борда, който да не е забравил за малко изминалите няколко месеца, благодарение на отличната подредба на подобна церемония.
Това не се отнасяше за „Виктория“. С прекъсващ двигател и кормило, което всеки момент можеше да блокира, измъченият кораб се придвижваше трудно напред, насилван от инженерите и влекачите, безразличен към красотата на хълмовете на Девън и Корнуол, които се зеленееха от двете му страни. Когато бе посетил машинното отделение на десния борд рано сутринта, главният механик му бе докладвал, че се радва, че най-сетне са у дома. Не бил сигурен дали отново може да задейства двигателя.
- Корабът знае, че си е свършил работата - весело бе отбелязал той, бършейки ръце в гащеризона си. - Стига му толкова. Трябва да ви кажа, сър, че знам точно какво изпитва.
- Мостик, променете курса на нула-шест-нула.
Обърна се към радиооператора и чу командата си, повторена от него.
Утрото бе особено светло, такова утро, което предвещава чудесен, ясен ден. Заливът Плимут беше красив -напълно подхождаше за изпращане на стария кораб и чудесно посрещане, помисли си той, за булките. Няколко пухкави облачета се гонеха по синьото небе, морето, изпъстрено от бели гребени на вълни, проблясваше около кораба и някак му придаваше част от своето великолепие. След Бомбай и Суец, след безкрайното мътносиньо на океана, всичко тук изглеждаше изумително зелено.