Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- По дяволите, жено, приличаш на кит. - Прегърна я здраво, непрекъснато повтаряйки името й, притисна я към себе си толкова силно, че бебето ритна в протест, което го накара да се дръпне изненадано.
- Можеш ли да повярваш, майко? Рита като муле, така ни беше писала и не е сбъркала. Какво ще кажеш, а? - Той сложи длан на корема й, после хвана ръката й. Взря се в лицето й. - О, господи, Меги, толкова се радвам да те видя.
Отново я прегърна, а после неохотно я пусна и Маргарет усети как се вкопчва в ръката му, сякаш е нейното спасително въже в тази нова страна. Едва тогава забеляза жената, която стоеше зад него на няколко стъпки встрани, с кърпа на главата, стиснала чантичка пред гърдите си, сякаш не иска да се меси. Когато Маргарет се опита притеснено да нагласи прекалено тясната си рокля, жената пристъпи напред доста тромаво, а лицето й се озари от широка усмивка.
- Маргарет, скъпа. Много се радвам да се запознаем. Виж само - сигурно си изтощена.
Последва съвсем кратка пауза и докато Маргарет търсеше точните думи, госпожа О`Брайън пристъпи напред и я прегърна силно.
- Колко си смела - казваше тя с устни до косата й. -Цялото това разстояние... толкова далеч от семейството ти... Е, не се тревожи. Ще се погрижим за теб. Чуваш ли? Всички ще се разбираме прекрасно.
Маргарет усети как ръцете й я потупват леко по гърба, подуши едва доловимото майчинско ухание на лавандула, розова вода и печива. Не знаеше кой е по-изненадан, тя самата или Джо, когато изведнъж избухна в сълзи.
Капитанът на пехотинците го сграбчи в момента, в който той проверяваше дали е отключена вратата на лазарета. Никол се дръпна от здраво стисналата го за рамото ръка.
- Къде, по дяволите, се губиш, пехотинец? - Лицето му беше гневно.
- Бях... търсех някого, сър. - Никол бе обиколил почти целия кораб, единственото възможно друго място бе самолетната палуба.
- Погледни се само в какъв вид си! Какво е станало с теб, по дяволите? „Прот А“, това имаме днес. Всички мъже на самолетната палуба. А не голяма празна дупка на мястото, където трябваше да бъдеш ти.
- Съжалявам, сър...
- Съжаляваш? Съжаляваш ли? Какво, за бога, ще стане, ако всеки реши да не се появи, а? Погледни се! Миришеш на бъчва.
Отвън се чу ново бурно аплодиране. Навън. Трябваше да излезе навън, на палубите. Там можеше да провери при някоя от служителките на женския корпус дали Франсис е слязла от кораба. Тя можеше и всеки момент да се готви да слезе.
- Шокиран съм, Никол. Точно ти, от всички...
- Съжалявам, сър, трябва да вървя.
Капитанът на пехотинците остана със зяпнала уста. Очите му щяха да изхвръкнат.
- Да вървиш? Трябва да вървиш?
- Спешно е, сър. След което се наведе и мина под ръката на капитана, а извинителният тон на думите му отекваше в ушите му, докато вземаше стъпалата по три наведнъж.
Ейвис ги забеляза, преди те да я видят. Стоеше под оръдейната кула със здраво закрепена с фуркети шапка, така че да не я отвее вятърът, и гледаше малката групичка долу. Майка й беше с шапката с огромното тюркоазено перо. Изглеждаше странно екзотично сред всички облечени в туид, в убито кафяво и сиво. Баща й, чиято шапка бе нахлупена ниско над челото, както му харесваше, непрекъснато се озърташе наоколо. Знаеше за кого се оглежда. В морето от флотски униформи, той сигурно се чудеше как, за бога, ще могат да го видят. Тя почти не забелязваше къде се намира, нито пейзажа отвъд доковете. Какъв бе смисълът сега, след като знаеше, че няма да остава?
- Радли. Госпожа Ейвис Радли.
Ейвис си пое дълбоко дъх, приглади предната част на жакета си и бавно се отправи към долния край на подвижното мостче с изпънат гръб като на модел, с високо вдигната брадичка, докато се опитваше да прикрие леко тромавата си походка.
- Ето я! Ето я! - Чу как майка й направо бе прегракнала от вълнение. - Ейвис, скъпа! Погледни! Насам! Ето ни!
Пред нея, там, където мостчето опираше в дока, една от булките, която Ейвис разпозна от лекциите по шев и кройка, бе посрещната и вдигната във въздуха от един войник. Жената пусна чантата, която стискаше в лявата си ръка, и остана безкрайно дълго вкопчена в него, ръцете й бяха заровени в косата му, а лицето му се притискаше към нейното. И само за кратко се отдръпваха, колкото да докоснат нос в нос и да прошепнат имената си. Понеже не можеше да мине покрай тях, Ейвис трябваше да стои там, заклещена на мостчето, опитвайки се да извърне поглед, докато двойката пред нея страстно се прегръща.
- Ейвис! - Майка й подскачаше нагоре-надолу от другата им страна като някаква ярка шамандура. - Ето я, Уилф! Виж нашето момиче!