Есенната република [bg]

В стаята се възцари тишина за известно време и Тамас опря брадичка на ръката си, докато разсъждаваше върху последиците от това.

— Не може да говорите сериозно — каза лейди Винцеслав.

Тамас отвърна:

— Вече сме срещали двама богове. Защо да няма и още в тази побъркана свада? Кларемон е дърпал конците от известно време насам, манипулирал е събитията. Има логика. — Дори докато изричаше думите, не му се искаше да им повярва. Друг бог, тук, в Адопещ, играещ си със смъртните сякаш са пешки на игралното табло. Самата мисъл накара кръвта му да закипи. — С какви доказателства разполагаш?

— Предпочитам да го обсъдим насаме, фелдмаршале — отвърна Адамат.

Рикар се изправи.

— О, хайде де. Всички сме на една и съща страна! Какво би могло… — На вратата се почука и Рикар млъкна посред изречението. — Какво има? — извика той.

Олем мушна глава в помещението и се обърна към Тамас:

— Сър. Един човек иска да ви види.

— Кой? — остро запита Тамас.

— Лорд Кларемон, сър.

Адамат изпита внезапен, мощен порив да се скрие под дивана. Погледна към фелдмаршала, който — трябваше да му се признае — запази самообладанието си.

— Какво иска? — попита Тамас.

— Да каже нещо пред съвета.

Фелдмаршалът вдигна пръст към телохранителя си, който прекоси стаята и се приведе. Тамас му прошепна нещо и мъжът кимна, като докосна приклада на пистолета си, сетне се върна в коридора.

— Това е лоша идея — каза Адамат почти без да се замисля. Хвърли поглед към Ондраус, който едва вчера за малко не бе изгубил живота си заради хората на Кларемон. Старецът се беше сковал, пръстите му стискаха облегалките на креслото, очите му гледаха вратата както заек би гледал кръжащ сокол. Инспекторът си спомни за подозренията на председателя, че един от заместниците му е бил заловен, и се зачуди дали другата му самоличност не е била разкрита. Кларемон щеше с право да иска главата му.

Тамас не отговори на Адамат, а каза:

— Ще приемем госта си с търпение и учтивост. Ясно ли е, Таниел?

Инспекторът хвърли поглед към сина на фелдмаршала — беше забравил за присъствието му. Остана шокиран от видяното. Ръцете на капитан Двустрелни бяха свити в юмруци и той се бе привел напред, застанал на пръсти като куче, опънало синджира си. В очите му се четеше глад и бяс. Адамат погледна към Тамас за потвърждение, че ще удържи сина си, но в очите му откри да проблясват същите глад и бяс. Фелдмаршалът го прикриваше добре — изглежда, останалите от съвета не го забелязваха, но за него беше ясно като ден.

Погледна към дивана, като се запита дали би се побрал отдолу, сетне огледа стените за вратата на някой дрешник. Някъде, където да се скрие.

Беше твърде късно. Вратата се отвори и телохранителят на Тамас пристъпи вътре.

— Лорд Кларемон — обяви той. Миг по-късно вътре влезе Кларемон, като подаде шапката и бастуна си на Олем.

— Господа. Госпожо — каза той с подкупваща усмивка. — Благодаря ви, че ме приехте толкова скоро. За мен е удоволствие да…