Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Значи тя знаеше. Ренесме вече разбираше прекалено добре какво ставаше. Всичкото това белязан-върколак-даваше-всичко-което-белязаната-пожелае-каквото-и-да-е, ми идваше в повече. Предпазването й не беше ли по-добре от отговарянето на въпросите й?
Погледнах внимателно към лицето й. Не изглеждаше уплашена, само нетърпелива и много сериозна в разговора си с Джейкъб по нейния си тих начин.
— Не, ние не можем да помогнем; трябва да стоим тук — продължи той. — Хората идват, за да видят теб, не гледката.
Ренесме му се намръщи.
— Не, не трябва да ходя никъде — каза й той. Тогава той погледна към Едуард, притесненото му лице с осъзнаването, че може би греши. — Трябва ли?
Едуард се колебаеше.
— Кажи го — каза Джейкъб, с висок и обтегнат глас. Той беше в пречупващата си фаза, точно като останалите от нас.
— Вампирите, които идват да ни помогнат, не са същите като нас — каза Едуард. — Семейството на Таня е единственото като нашето с почит към човешкият живот, и дори те не мислят толкова за върколаците. Мисля, че ще бъде по-безопасно…
— Мога да се грижа за себе си — прекъсна Джейкъб.
— По-безопасно за Ренесме — продължи Едуард — ако изборът дали да повярват на историята ни за нея не е свързана с асоциация за върколак.
— Някои приятели биха се отвърнали от теб само заради тези, с които си сега?
— Мисля, че те ще бъдат толерантни повече под нормални обстоятелства. Но ти трябва да разбереш — приемането на Неси няма да бъде лесно нещо за никой от тях. Защо да го правим още по-трудно?
Карлайл бе обяснил правилата относно безсмъртните деца на Джейкъб миналата нощ.
— Безсмъртните деца наистина ли са толкова лоши? — беше попитал той.
— Не можеш да си представиш дълбочината на белезите, които те оставят на колективната вампирска психика.
— Едуард… — беше все още странно да чувам как Джейкъб използва името му без горчивина.
— Знам, Джейк. Знам колко е трудно да стоиш далеч от нея. Ще действаме за момента — да видим как ще реагират към нея. За всеки случай, на Неси ще й се наложи да бъде инкогнито и през следващите няколко седмици. Ще трябва да стои в къщурката до подходящия момент, за да я представим. Колкото повече пазиш безопасна дистанция от главната къща…
— Мога да го направя. Компания сутринта?
— Да. Най-близките ни приятели. За всеки случай, вероятно ще е по-добре ако изкараме нещата навън възможно най-скоро. Можеш да стоиш тук. Таня знае за теб. Тя дори е срещала Сет.
— Вярно.
— Препоръчително е да кажеш на Сам какво става. Може да има непознати в горите скоро.
— Добър съвет. При положение, че му дължа известна тишина след миналата нощ.
— Слушането на Алис обикновено е правилното нещо.
Зъбите на Джейкъб се стегнаха и можех да видя, че споделяше чувствата на Сам, относно каквото направиха Алис и Джаспър.
Докато те говореха, аз гледах към черния прозорец, опитвайки се да изглеждам обезумяла и загрижена. Не беше трудно. Облегнах главата си на стената, която беше до всекидневната срещу трапезарията, точно до едно от компютърните бюра. Пръстите ми пробягнаха през клавишите докато гледах в гората, опитвайки се да изглежда като небрежен жест. Вампирите винаги ли правеха нещата небрежно? Не мислех, че някой ми отделя специално внимание, но не се обърнах за да бъда сигурна. Монитора се върна към живот. Заудрях с пръсти по клавишите отново. Тогава забарабаних по дървения плот, само за да изглежда нормално. Още един удар на буквите. Погледнах екрана с периферното си зрение.
Нямаше Дж. Дженкс, но имаше Джейсън Дженкс. Адвокат. Изтърках клавиатурата, опитвайки се да запазя ритъм, като разсеяна разходка на котка, която имате, но забравена на скута ви. Джейсън Дженкс имаше уебсайт за фирмата си, но адреса на страницата бе грешен. Сиатъл, но с различен ЗИП код. Записах телефонният номер и после пак зачатках по клавиатурата в ритъм. Този път потърсих адреса, но абсолютно нищо не се появи, сякаш адреса не съществуваше. Искаше ми се да погледна и в картата, но щях да насиля късмета си. Още едно движение, за да изтрия историята…
Продължих да гледам през прозореца и прегледах гората няколко пъти. Чух леки стъпки, прекосяващи пода до мен и се обърнах с надеждата изражението ми да е същото като преди.
Ренесме ме достигна и аз отворих ръцете си. Тя се намърда между, миришейки силно на върколак, и положи главата си на врата ми.
Не знаех дали мога да понасям това. Толкова много, колкото се страхувах за моя живот, за този на Едуард, за този на останалото семейство, не беше същото като основното опасение, което чувствах към дъщеря си. Трябваше да има начин да я спася, дори и да беше единственото нещо, което можех да направя.