Зазоряване

Златните очи на Едуард бяха празни.

— Вероятно просто води към къщата.

— Тогава ще се срещнем там.

Първоначално си мислех, че ще ме остави сама, но после, след като се преместих няколко крачки нататък, в неговите празни очи проблесна живец.

— Ще дойда с теб — каза той тихо. — Ще се видим вкъщи, Карлайл.

Карлайл кимна и останалите тръгнаха. Изчаках, докато бяха далеч от тук и погледнах въпросително към Едуард.

— Не можах да те оставя да тръгнеш надалеч от мен — обясни със слаб глас той. — Боли само да си го представя.

Разбрах без нужда от повече обяснения. Мислих за това как ще се почувствам ако трябва да се разделя с него сега и осъзнах, че щях да изпитам същата болка, независимо за колко кратко щеше да бъде. Толкова малко време имахме, за да сме заедно.

Вдигнах ръката си към него и той я хвана.

— Нека побързаме — каза той. — Ренесме ще се събуди.

Кимнах и отново тичахме. Беше просто глупаво да пилеем времето си далеч от Ренесме само заради нещо любопитно. Но бележката ме тормозеше. Алис можеше да издълбае посланието в някоя скала или дървено стебло ако й липсваха писателски принадлежности. Можеше да открадне бележник от всяка от къщите по шосето. Защо моята книга? Кога го е взела?

Достатъчно сигурно, следата ни доведе обратно до къщурката чрез заобиколен маршрут, който стоеше достатъчно далеч от къщата на Кълънови и от вълците в близките гори. Веждите на Едуард се сключиха в объркване, след като стана ясно до къде водеше следата.

— Оставила е Джаспър да я чака и е дошла тук? — опита се да го осмисли той.

Бяхме почти до къщурката сега и аз се почувствах неловко. Бях доволна да имам ръката на Едуард в моята, но също се почувствах сякаш бях тук сама. Късайки страницата и връщайки я обратно при Джаспър беше доста необичайно нещо за Алис. Изглеждаше сякаш имаше съобщение в действията й — такова, което изобщо не разбирах. Но беше моята книга, затова съобщението трябваше да бъде за мен. Ако беше нещо, което тя искаше Едуард да знае, нямаше ли да откъсне страница от някоя от неговите книги…?

— Дай ми само минутка — казах аз, освобождавайки ръката си, когато стигнахме до вратата. Челото му се намръщи.

— Бела?

— Моля? Тридесет секунди.

Не го изчаках да отговори. Втурнах се към вратата, затваряйки я след себе си. Отидох право до лавицата за книги. Миризмата на Алис беше прясна — по-малко и от ден. Огънят не бе угаснал, а продължаваше да гори слабо и горещо в камината. Издърпах «Търговецът от Венис» от полицата и я оставих отворена на страницата със заглавието. Там, до пернатото острие оставено до скъсаната страничка, под думите «Търговецът от Венис» от Уилям Шекспир имаше бележка.