Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Мислиш ли, че някога ще стане крал?
— Да, лейди — отговорих аз. — Рано или късно Мордред ще направи грешен ход и тогава ние ще връхлетим изневиделица.
— Надявам се да стане така — въздъхна тя и ме хвана под ръка. Не мисля, че тя се опитваше да утешава мен, а по-скоро себе си. — Артур говори ли ти за Амхар?
— Малко.
— Той не те обвинява в нищо. Знаеш, нали?
— Бих искал да вярвам, че е така.
— Вярвай — рязко каза тя. — Той тъгува, защото не е успял да бъде добър баща, а не заради смъртта на онова малко копеле.
Подозирам, че Артур бе много по-тъжен заради Думнония, отколкото заради Амхар, защото новината за кланетата дълбоко го нарани. И той като мен искаше отмъщение, но Мордред командваше цяла войска, а Артур имаше по-малко от двеста души, които при това трябваше да преминат през Севърн с лодки, ако искаха да се сражават с Мордред. Артур изобщо не виждаше как би могъл да направи това. Дори се тревожеше, че нашето отмъщение не би имало законни основания.
— Мъжете, които е убил — каза ми Артур, — са все хора, които са му дали клетва за вярност. Той има право да ги убие.
— А ние имаме право да отмъстим за тях — настоявах аз, но не съм сигурен дали Артур бе напълно съгласен с мен. Той винаги се опитваше да издига закона над личните страсти, а според нашия клетвен закон, според който кралят е източник на всеки закон, а значи и на всички клетви, Мордред можеше да прави каквото си пожелае в своята страна. Такъв бе законът, а Артур, именно защото бе Артур, се притесняваше да не го наруши и в същото време плака за мъжете и жените, които бяха загинали, и за децата, които бяха заробени, а той знаеше, че и други ще умрат или ще бъдат оковани в робство, докато Мордред е жив. Изглежда законът трябваше да се промени, но Артур не знаеше как. Ако можехме да преминем с нашите хора през Гуент, и после да ги отведем далеч на изток, за да можем след това да се спуснем към земите, граничещи с Лоегир, и да се обединим с войската на Сеграмор, тогава щяхме да имаме сили да победим свирепата войска на Мордред, или поне да се срещнем с нея при равни условия, но крал Мюриг упорито отказваше да ни пусне през земите си. Ако преминехме Севърнско море с лодки, трябваше да отидем без конете си, и щяхме да се озовем далеч от Сеграмор, войската на Мордред щеше да стои между нас и воините на Сеграмор. Мордред можеше първо нас да разгроми, после да се обърне и да се справи с нумидиеца.
Поне Сеграмор беше още жив, но това бе малка утеха. Мордред бе убил някои от хората му, но не бе успял да намери самия Сеграмор и бе оттеглил хората си от граничната територия преди Сеграмор да успее да предприеме ответен удар. Сега разправяха, че Сеграмор и сто и двадесет от хората му намерили убежище в едно укрепление в южната провинция. Мордред се боял да нападне укреплението, а Сеграмор нямал достатъчно сили да излезе и да разбие войската на Мордред, така че само се наблюдавали без да се бият, а през това време саксите на Сердик, насърчени от безпомощността на Сеграмор отново плъзнали в западните области на нашите земи. Мордред изпратил отряди да се противопоставят на това сакско нашествие и не забелязал пратениците, посмели да пресекат земите му, за да занесат вести на Артур от Сеграмор. Съобщенията издаваха чувството на безсилие, обзело Сеграмор, който не виждаше начин да измъкне хората си и да ги доведе в Силурия. Разстоянието бе голямо, на пътя му имаше далеч по-многоброен враг. Ние наистина изглеждахме напълно безпомощни да отмъстим за убийствата, но три седмици след завръщането ми от Думнония, пристигна вест от двора на Мюриг.
Изпращаше я Сенсъм. Той бе дошъл в Иска с мен, но установи, че не се чувства добре в присъствието на Артур и реши да остави Моргана на грижите на брат й, а самият той да отиде в Гуент. Сега, може би за да ни покаже колко беше близък с краля, той ни изпращаше съобщение, в което се казваше, че Мордред иска разрешение от Мюриг да преведе войската си през Гуент, за да атакува Силурия. По думите на Сенсъм Мюриг още не бе решил какъв отговор да даде.
Артур повтори съобщението на Сенсъм пред мен и попита:
— Господарят на мишките пак ли заговорничи?
— Той подкрепя и теб, и Мюриг, господарю — кисело отговорих аз, — та и двамата да му бъдете благодарни.
— Но дали това е истина? — чудеше се Артур. Той се надяваше да е истина, защото ако Мордред нападнеше Артур, нямаше закон, който да осъди Артур затова, че е отвърнал на удара с удар. А ако Мордред тръгнеше на север с войската си през Гуент, ние можехме да преминем Севърнско море и да се обединим с войската на Сеграмор някъде в южна Думнония. И Галахад, и епископ Сенсъм се съмняваха в достоверността на думите на Сенсъм, но аз не бях съгласен с тях. Мордред мразеше Артур повече от всеки друг на света, и според мен просто не можеше да устои на изкушението да се опита да го разгроми в битка.