Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Ела тук, лорд Дерфел — заповяда ми жената, — ела при мен, лорд Дерфел.
— Вървете, лорд — насърчи ме Талиезин, и мен изведнъж ме обзе надеждата, че заклинанията на въшливия друид в края на краищата са подействали, защото макар и да не премахнаха болестта на Сийнуин, те бяха предизвикали това видение в двора, така че аз пристъпих напред и застанах близо до жената.
— Прегърни ме, лорд Дерфел — каза тя и нещо в гласа й говореше за разложение и мръсотия. Аз потръпнах, но направих още една крачка и обгърнах с ръце слабите й рамене. Миришеше на мед и пепел.
— Искаш ли Сийнуин да живее? — прошепна тя в ухото ми.
— Да.
— Тогава ела с мен сега — отново прошепна тя, и се измъкна от ръцете ми. — Сега — повтори тя, щом усети колебанието ми.
— Чакай да си взема наметало и меч — казах аз.
— Там където отиваме няма да ти трябва меч, лорд Дерфел, а ако ти е студено ще дойдеш под моето наметало. Ела сега, или остави жената да страда.
След тези думи тя се обърна и си тръгна.
— Върви! — подтикна ме Талиезин. — Върви!
Галахад се опита да дойде с мен, но жената, стигнала вече до портата, се обърна и му заповяда да се върне.
— Лорд Дерфел ще дойде сам или въобще да не идва.
Цяла нощ вървяхме и призори бяхме на билото на някакви високи хълмове, а тя продължаваше да върви, подбирайки пътеки, които ни отвеждаха далеч от всякакви селища. Жената, нарекла се Танцьорката, вървеше боса, от време на време подскачаше, сякаш бе изпълнена с неугасима радост. Час след зазоряване, когато слънцето заливаше хълмовете с ново злато, тя спря до малко езерце и плисна вода на лицето си, взе шепа трева и затърка бузите си, за да отмие сместа от мед и пепел, с която си бе боядисала кожата в бяло. До този момент не знаех млада ли е, стара ли е, но сега видях, че бе жена на двадесет и няколко години и много хубава. Имаше нежно лице, пълно с живот, с щастливи очи и бърза усмивка. Тя съзнаваше красотата си и се засмя, когато видя, че и аз съм я забелязал.
— Би ли легнал с мен, лорд Дерфел? — попита тя.
— Не.
— Ако това би излекувало Сийнуин, би ли легнал с мен?
— Да.
— Ама няма да я излекува! — каза тя. — Няма!
Засмя се и хукна пред мен, пусна наметалото на земята и остана по една тънка ленена рокля, прилепнала към гъвкавото й тяло.
— Помниш ли ме? — попита тя, обръщайки се с лице към мен.
— А трябва ли?
— Аз те помня, лорд Дерфел. Беше зяпнал в тялото ми като гладен мъж, но ти наистина беше гладен. Толкова гладен. Помниш ли?
И тя затвори очи и тръгна към мен по козята пътека с грациозни и отмерени стъпки, насочила пръстите на вдигнатия крак надолу, и аз веднага я познах. Това бе момичето, чиято гола кожа сияеше в тъмнината на Мерлин.
— Ти си Олуен — казах, спомнил се изведнъж името й въпреки изминалите години, — Сребърната Олуен.
— Значи ме помниш. Сега съм по-стара — По-старата Олуен — засмя се тя. — Ела, лорд! Донеси наметалото.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— Далече, лорд, далече. Там където извират ветровете и започват дъждовете и където се раждат мъглите и където няма крале.
Тя танцуваше по пътеката, очевидно енергията й бе неизтощима. През целия ден танцува и през целия ден ми приказва глупости. Мисля, че беше луда. Веднъж като вървяхме през една малка долина, в която вятърът галеше сребърните листа на дърветата, тя си свали роклята и затанцува гола в тревата, опитваше се да ме развълнува и да ме изкуши, а когато аз упорито продължих да вървя без да показвам ни най-малко желание да я имам, тя се засмя, метна роклята си през рамо и тръгна до мен сякаш в голотата й нямаше нищо странно.
— Знаеш ли че аз занесох проклятието у вас — съобщи ми тя гордо.
— Защо?
— Защото трябваше да се направи, разбира се — заяви тя с цялата си очевидна искреност, — точно както сега трябва да се премахне! И точно за това ние двамата отиваме в планината, лорд.
— При Нимю ли? — попитах аз, макар вече да знаех, всъщност мисля, че разбрах още от мига, когато Олуен се появи в двора, че отиваме именно при Нимю.
— При Нимю — весело потвърди Олуен. — Нали разибарш, лорд, дойде време.
— Време за какво?
— Време да се сложи край на всички неща, разбира се — каза Олуен и пъхна роклята си в ръцете ми, за да не й пречи. Тя заподскача пред мен, като от време на време се обръщаше и ми хвърляше срамежлив поглед, след това се засмиваше, изпитала удоволствие от неизменното ми изражение.
— Когато грее слънце, обичам да съм гола.