Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Брин се спря в тъмния тунел. Изпитала беше чувството, че някой я наблюдава. Усетила беше поглед на очи, които я следяха. Същото усещане като при влизането и излизането от Драконовите зъби. Сякаш някой я наблюдаваше много отдалеч.
Поколеба се. Мозъкът й беше скован. Не можеше да мисли. Изведнъж интуицията й подсказа. Джеър. Това беше Джеър! Пое дълбоко въздух. Трябваше да се успокои, Нямаше никаква логика това да е той. И все пак, тя просто го усещаше. Но как е възможно това? Как можеше брат й…?
Нещо зад нея в тунела се раздвижи.
Изминала беше доста разстояние от прохода, бавно и предпазливо с помощта на факлата на Коглайн. През цялото това време нито беше видяла, нито беше чула някакво живо същество. Стигнала беше дотук без да усети някакъв живот. Дори беше започнала да се чуди, дали не беше избрала погрешния тунел.
Най-после обаче нещо се появи. Не пред нея, както беше очаквала, а зад нея. Обърна се предпазливо. Забравила беше за чувството, че я наблюдават. Освети с рязко движение на ръката пространството пред себе си и се вцепени. Огромни блестящи сини очи премигваха в мрака. После една грамадна мустаката муцуна тръгна към нея.
— Уиспър!
Извика името на котката с въздишка на облекчение. Когато звярът я доближи клекна и притисна нежно широката му глава до рамото си.
— Уиспър, какво правиш тук? — измърмори тя, когато котаракът легна в краката й и я загледа сериозно.
Вече се беше досетила за отговора на въпроса си. След като са открили, че я няма, другите са се върнали до моста. Не са могли да продължат по-нататък и са изпратили Уиспър след нея. По-скоро Кимбър е изпратила котарака, защото той слушаше само момичето. Брин протегна ръка и почеса нежно котката зад ушите. Сигурно на Кимбър хич не й е било лесно да се раздели с Уиспър. Толкова близки бяха. Момичето толкова много разчиташе на него. Тя обаче си беше такава. Никога не би се поколебала да прати любимия си котарак в помощ на приятелката си. Очите на Девойката от Вейл се замъглиха и тя прегърна животното.
— Благодаря ти, Уиспър — прошепна тя. После стана.
— Само че аз не мога да те взема със себе си, разбираш ли? Не мога да взема никого. Прекалено е опасно — дори и за теб. Дадох си обещание никой друг да не бъде изложен на това, което ме очаква. Ти също. Трябва да се върнеш.
Блатната котка премигна и не се помръдна от мястото си.
— Хайде, тръгвай. Трябва да се върнеш при Кимбър. Хайде, Уиспър.
Котаракът стоеше като закован. Той просто си седеше и чакаше.
— Значи така. — Брин поклати глава. — Не по-малък инат от господарката си, предполагам.
Нямаше друг избор. Трябваше да използва песента на желанията. Запя тихо на котарака. Обгърна го с думи и мелодия. Обясняваше му, че трябва да си върви. Пя няколко минути. Подканяше го нежно, без да го наранява. Когато млъкна, Уиспър стана и заотстъпва в тунела. Накрая изчезна в мрака.
Брин продължи да гледа след него докато се скри. После се обърна и отново тръгна.
След малко тъмнината започна да се разсейва. Проходът, тесен и прихлупен досега, се разшири и извиси просто за секунди. Слабата светлина на факлата вече не стигаше до стените и тавана. Пред нея имаше светлина. Слънцето. То беше толкова близко. Тунелът отново се разтваряше за външния свят. Девойката от Вейл отпусна ненужната факла на Коглайн и се забърза напред. Проходът беше тясна стълба, изсечена в скалата, която водеше нагоре към грамадна открита пещера. Забрави умората си и бързо се заизкачва по стълбите. Усещаше, че пътуването приближава към края си. Слънчевите лъчи струяха в пещерата над нея — сребърни серпентини от прашинки, които се виеха игриво и танцуваха като живи същества.
Най-после стигна последното стъпало, излезе от тунела на широката издатина и спря. Имаше втори каменен мост над втора пропаст. Този беше два пъти по-голям от първия, груб и масивен. Пропастта се спускаше на хиляди футове дълбочина и беше толкова дълбока, че дори слънчевите лъчи, които струяха през пукнатините на пещерата, не можеха да разсеят тъмнината. Брин погледна надолу. В носа я удари непоносимо зловоние. Дори мазилото на Коглайн не й помогна. Повдигна й се. Това, което лежеше на дъното на тази яма, беше много по-ужасно от онова, което минаваше през каналите на Греймарк.
Девойката от Вейл погледна през моста, за да види какво я очакваше. Пещерата се простираше на няколкостотин фута, после се разширяваше в къс висок тунел. Всъщност не точно тунел, а ниша, помисли си тя. Изсечен от нечия ръка, оформен и изгладен, със сложни символи, издълбани в скалата. Светлината се процеждаше в отдалечения му край и небето прозираше размазано и мъгляво зелено.