Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Прешъс се овладя и погледна Атри-Цеда в очите.
— На изток. Там има нещо — усещам го. Нещо с огромна мощ.
— Да — отвърна Араникт.
— Вие отивате там, нали? Тази армия и войната, която предстои. Отивате да се биете за онази сила, да я вземете за себе си.
— Не съвсем, Прешъс Тимбъл. Онази сила… искаме да я освободим.
— И ако го направите? Тогава какво става?
— Не знаем.
— Непрекъснато говориш за малазанците. Те тук ли са? Те ли са една от армиите, тръгнали на тази война?
Араникт като че ли се канеше да отвърне нещо друго, но премисли и рече:
— Да.
— Аз съм от Едноока котка, град в Дженабакъз — каза Прешъс. — Бяхме завладени от малазанците. За тях е важно само да печелят и нищо друго, Атри-Цеда. Ще ви излъжат. Ще ви пронижат в гърба. Каквото и да виждате на повърхността, не вярвайте. Недейте. При тях нищо не е такова, каквото изглежда, никога.
— Сложен народ са…
— От първия им император започна всичко — изсумтя Прешъс. — Коварството, гибелното подвеждане — всичко, с което Малазанската империя си спечели лоша слава, започна с него. И макар той вече отдавна да е мъртъв, нищо не се е променило. Кажи на командира си, Араникт. Кажи му. Малазанците ще ви измамят. Ще ви предадат.
— Успя ли да говориш с нея? — попита Брис, щом тя влезе в палатката.
— Да, след като свърших малко странна работа — както казах, силата на Крепостите расте. Преди изобщо не можех да боравя с Празната крепост както тази нощ. Всъщност… — Отпусна се на постелята и започна да си смъква ботушите. — Не ми е никак приятно, но трябваше да го направя. Когато приключих, дори и най-интимните й мисли не останаха скрити за мен. Чувствам се… опетнена.
Той се приближи и я прегърна.
— Никакъв друг начин ли нямаше?
— Не знам. Може би. Но този беше най-бързият. Тя има някои интересни мнения за малазанците.
— О?
— Не им вярва. Народът й е пострадал по време на малазанското завоевание на Дженабакъз. Но въпреки цялата си неприязън отчасти признава, че накрая от това е произлязло нещо добро. Налагането на закони и правосъдие, и прочие. Не е притъпило омразата й обаче.
— Доверието. Винаги труден проблем.
— Е — каза Араникт. — Тавори наистина крие нещо.
— Вярвам, че това, което крие, е осъзнаването колко нищожни са шансовете й, Араникт.
— Но точно това е проблемът. Според това, което успях да доловя от Прешъс Тимбъл, малазанците никога не правят нещо, в което има вероятност да се провалят. Тъй че ако шансовете на Тавори са толкова лоши, колкото всички ние, изглежда, си мислим, какво пропускаме?
— Виж, това е интересен въпрос — призна Брис.
— Все едно. Те идват с нас до Коланси.
— Това ясно. А можем ли да им вярваме?
Араникт легна и тежко въздъхна.
— Не.
— Аха. Ще се окаже ли проблем това?
— Съмнявам се. Ако Прешъс Тимбъл се опита да извлече от Крепост, главата й ще се пръсне от цялата тази сурова сила. Твърде млада е и не знае какво прави.
— Хм. Може ли едно такова лично нещастие да изложи някой друг на риск?
— Би могло, Брис. Добре, че ме взе с теб, нали?
Той легна до нея.
— Какво стана с онази свенлива боязлива жена, която направих моя Атри-Цеда?
— Ти я съблазни, глупако.
— Блудния да ме бутне дано!
Тя се смъкна на колене с клюмнала глава, дишаше задъхано. Спакс навлече гамашите и се отдръпна от постелята в дъното на палатката.
— Най-хубавият десерт на света — подхвърли през рамо. — Бягай сега. Трябва да видя майка ти, а ако те мерне наблизо, ще разбере.
— И какво от това? — сопна се Спултата. — Не че и тя си е отваряла краката на теб, нали?
— О, и още как — изсумтя Спакс. — Като кралска хазна.
— Не си достатъчно хубав. И миришеш.
— Мириша като гилк от Бялото лице на Баргаст, жено, и едва ли си се оплаквала.
Тя стана и заоправя туниката си.
— Сега го правя.
— Майка ти става все по-грижовна към дъщерите си — рече той и зачеса с две ръце брадата си. — Духове на бездната, този прах влиза навсякъде.
Спултата се шмугна покрай него без повече приказки. Той погледа след нея, докато се скри в нощта, а след това тръгна покрай снабдителната палатка на кралския обоз. Отсреща бе палатката на кралицата, с двама стражи пред входа.
— Готова ли е за мен? — попита ги Спакс.
— Много късно е за това — отвърна единият, а другият се изсмя. Отдръпнаха се да го пропуснат. Той влезе в преддверието и после и във вътрешното помещение.
— Може ли да ходи? — попита кралицата.
— Ваше величество?